Насреща му се зададе някакъв човек. Татарски го изчака да се приближи и възпитано попита:
— Кънаде е рагата? Бватря да нахва кавла.
Човекът го погледна, залитна и побягна. Днес май всички реагираха на вида му по един и същ начин. Татарски си спомни чеченеца, при когото беше работил, и весело си помисли: „Да ми падне сега Хусейн! Макар че не знам дали ще се изплаши.“
А след миг, когато Хусейн наистина се появи, се уплаши самият той. Хусейн мълчеше, стоеше в тревата край пътя и изобщо не реагираше на приближаването на Татарски. Той обаче си спря сам, заситни плахо към него и го погледна виновно.
— Кво искаш? — попита Хусейн.
Татарски беше толкова уплашен, че не забеляза дали говори правилно, или не. И каза нещо съвсем неуместно:
— Няма да ти отнема време. Просто исках да те попитам, като представител на target group, какви асоциации поражда у теб думата „парламент“?
Хусейн не се учуди, помисли малко и каза:
— Ал Газави има такава поема, „Парламентът на птиците“. Трийсет птици литнали да търсят птицата Симург — царя на всички птици и велик магьосник.
— Защо ще търсят цар, след като си имат парламент?
— Тях ги питай. Освен това Симург не бил само цар, но и източник на велико знание. За парламента не може да се каже същото, нали?
— И какво станало? — попита Татарски.
— Когато минали през трийсет изпитания, разбрали, че думата „Симург“ означава „трийсет птици“.
— От кого?
— Казал им го божествен глас.
Татарски кихна. Хусейн млъкна, навъси се и извърна лице. Татарски чака продължението доста дълго — докато не разбра, че Хусейн всъщност не е Хусейн, а стълб с табела „Не палете огън!“, която едва се четеше в тъмнината. Това го покруси — излизаше, че Гиреев и Хусейн са се съюзили. Историята на Хусейн му хареса, но му беше ясно, че няма да научи подробностите, а дотук тя не ставаше за концепция за цигарите. Татарски продължи по пътя. Чудеше се какво ли го е накарало страхливо да спре пред стълба-Хусейн, след като той дори не го беше повикал.
Обяснението не беше приятно — беше го накарал да го направи недоунищоженият докрай у него роб, рудимент на съветската епоха. Като помисли още малко, Татарски стигна до извода, че робът в душата на съветския човек не е съсредоточен в някакъв определен неин участък, а по-скоро е пръснат из целите й мъгляви простори като забавен кадър на психически перитонит, поради което няма никаква възможност този роб да се отстрани, без да се увредят редица ценни душевни качества. Тази мисъл му се стори важна с оглед на предстоящото му сътрудничество с Пугин и той дълго бърка из джобовете си, за да намери химикалка и да я запише. Химикалка обаче нямаше.
Затова пък насреща му се появи нов човек — този път със сигурност не беше халюцинация. Това стана ясно, след като Татарски го помоли за химикалка — човекът побягна, при това колкото можеше по-бързо и без да се обръща.
Татарски изобщо не можеше да проумее какво именно в поведението му чак толкова плаши хората. Може би ги плашеше странната дисфункция на речта му — това, че думите, които се опитваше да изрече, се разпадаха на срички, които после се събираха по най-необичаен начин? Но в неадекватната реакция на срещнатите все пак имаше и нещо, което му доставяше удоволствие.
Внезапно го порази една мисъл, и то дотолкова, че той спря и се плесна по челото. „Ами че това е вавилонското стълпотворение! — помисли си той. — Сигурно тогава са пили настойка от мухоморки и думите им са се изкилиферчвали като моите сега. А после са решили, че «там Господ смеси езика на цялата земя». «Оплете езика» щеше да е по-правилно…“
Татарски чувстваше, че мислите му са изпълнени с такава сила, че всяка от тях е слой на реалността, равностоен във всички отношения на тъмната гора, през която вървеше. Разликата беше, че гората беше мисъл, за която той не можеше да спре да мисли, въпреки че го искаше. От друга страна, волята му почти не участваше в това, което ставаше в ума му. И щом си помисли за смесването на езиците, му стана ясно, че мисълта за Вавилон е единственият възможен Вавилон — като мислеше за него, той му даваше живот. И мислите в главата му, досущ като натоварени самосвали, се понесоха към този Вавилон и започнаха да го правят все по-веществен и по-веществен.
„Смесването на езиците се нарича Вавилонско стълпотворение — мислеше си той. — И какво ще рече всъщност това «стълпотворение»? Стълп и творение. Което значи и смесване на езиците. Правели са кула. Като зикурат, със спираловиден път нагоре. Спирала. Въртене. Като да ти се върти масата пред очите. Като да завъртиш масичка за гадаене…“ — Земята под него плавно се завъртя и той успя да се задържи на крака единствено защото оста на въртене го пробождаше право през темето. — „Не — помисли си той, — творението на кулата не е строителство, а именно творение. Тоест смесването на езика всъщност е създаването на кулата. Когато става смесването на езика, се издига Вавилонската кула. Или може би не се издига, а просто се отваря входът на зикурата. Да, разбира се! Ето го! Ето го входа!“