Това, че гласът проговори на руски, убеди Татарски, че всичко е халюцинация, но пак му припомни за смесването на езиците. И сякаш в отговор на мисълта му гласът произнесе дълга фраза на неизвестен език, пълна с безброй шушкави. Татарски реши да не му обръща внимание, още повече че вече бе почнал да се изкачва по спираловидния път.
Отдалече не бе преценил истинските размери на зданието. Пътят бе достатъчно широк, та да могат да се разминат два камиона. („Или колесници — радостно се обади гласът. — Четворни колесници! Хубави колесници бяха!“) И беше построен от бетонни плочи — пролуките между тях не бяха циментирани и от тях стърчаха високи растения — Татарски не знаеше как се казват, но помнеше, че като деца използваха жилавите им стъбла, когато им се късаха връзките на гуменките. През равни промеждутъци в стената зееха широки отвори, които водеха навътре в зикурата. Вътре се виждаха големи празни помещения, затрупани със строителни отпадъци. Пътят се виеше все нагоре и нагоре и сякаш във всеки момент изчезваше зад стената и в небето, така че Татарски се изкачваше предпазливо, подпрял се с една ръка на стената. От едната страна кулата бе осветена от прожекторите, от другата — от луната, която блестеше в дупката на един облак. Чуваше се как някъде горе вятърът потропва с незатворена врата; пак вятърът довя далечен кучешки лай. Татарски забави крачка и продължи съвсем бавно.
Под крака му нещо изхрущя. Беше празна цигарена кутия. Той я вдигна, излезе на светло и видя, че е „Парламент“ — ментолов. Странното обаче беше друго — на кутията имаше леко трептяща рекламна холограма с три палми.
— Всичко пасва — прошепна той и продължи нагоре, като внимателно гледаше къде стъпва.
Следващата находка беше на следващия етаж — той видя монетата още отдалече: лъщеше на лунната светлина. Никога не беше виждал такава монета — три песос от Република Куба с образа на Че Гевара. Изобщо не се учуди, че намира кубинска монета на военен строеж — спомни си как във финала на филма „Golden Eye“ някъде край Острова на свободата от морето изникваше гигантска антена съветско производство. Монетата очевидно беше цената за нейното построяване. Той я прибра в цигарената кутия и пъхна и двете в джоба си, сигурен, че ще открие още нещо.
И не сгреши. Пътят свършваше най-горе, където пред мъничкото помещение бяха струпани строителни отпадъци и потрошени сандъци. Сред целия този боклук Татарски видя някакво странно кубче и го вдигна. Беше острилка за моливи, направена като телевизорче, на чийто пластмасов екран някой беше нарисувал с химикалка голямо око. Острилката беше стара — такива се произвеждаха през седемдесетте — и беше странно как така се е запазила толкова дълго като нова.
Татарски я очисти от полепналата по нея кал, пъхна я в пазвата си и се огледа. Чудеше се какво да прави по-нататък. Да влезе в помещението го беше страх — там беше тъмно и като нищо можеше да си счупи врата, ако падне в някоя дупка. Над него вятърът пак блъсна някаква врата и той си спомни, че на върха се издига малка куличка, на която всъщност беше червената сигнална лампа. От мястото, където беше застанал, тя не се виждаше, но нагоре водеше тясна пожарна стълба.
Купичката се оказа техническото помещение за двигателите на асансьорите. Вратата беше отворена — естествено, нали хлопаше. Веднага до нея отвътре имаше шалтер. Татарски го дръпна, лампите светнаха и той видя следи от сурово войнишко ежедневие: дървена маса, две столчета и празни бирени шишета в ъгъла. Това, че следите са именно от войнишко ежедневие, ставаше ясно от налепените по стените плакати с жени. Известно време Татарски ги проучва. Една от жените, съвсем гола, със златен загар, тичаше по пясъка на някакъв тропически плаж. Беше много красива. И въпросът беше не в лицето или дори във фигурата й, а в учудващата и неопределима свобода на движенията й, която фотографът бе успял да улови. Пясъкът, морето и листата на палмите на снимката бяха толкова ярки, че Татарски чак въздъхна тежко — краткото московско лято бе свършило. Той затвори очи и за секунда му се стори, че чува далечен прибой.
Седна на масата, сложи на нея находките си и още веднъж ги огледа. Палмите на цигарената кутия и на плаката на стената много си приличаха и той си помисли, че сигурно растат в онази точка на света, където той никога няма да попадне — дори на танк, съгласно руските навици — а и да попадне, то ще е чак тогава, когато няма да иска нищо нито от тази жена, нито от този пясък, нито от това море, нито от самия себе си. Меланхолията, в която го потопи тази мисъл, беше толкова дълбока, че на дъното й той неочаквано видя светлина: в главата му се пръкна търсеният слоган и идеята на плаката за цигарите „Парламент“. Той бързо извади бележника си и почна да пише: