— Ебих-Ил? — повтори Татарски, понеже си спомни, че е виждал снимка на тази статуя. Статуята беше на няколко хиляди години и изобразяваше дребен хитър човечец, изваян от лъскав бял камък — с брада и с нещо като разперена пола.
— Ей това най го обичам — каза Азадовски, който в момента си смъкваше гащите. — Всяка сутрин се будя и си казвам: а бе, ебих ги бил до един… Май и той е бил същият. И затова цял живот е бил сам. Като мене…
Отвори едно шкафче и извади две широки поли — може би от нещо като пера, а може би от разчепкана вълна. Хвърли едната на Татарски и бързо нахлузи другата над червения си слип „Calvin Klein“ — и заприлича на затлъстял щраус. После каза:
— Дай телефона. И какво чакаш още? Обличай се. И после взимаш железата и влизаш. Избери си които щеш — само гледай намордникът да ти е по мярка.
Азадовски взе от едно от отделенията маска и огледало, чукна ги, та да звъннат, после вдигна маската пред лицето си и погледна Татарски през дупките за очите. Мъничкото златно и неземно красиво лице, изскочило сякаш от тълпите на някой карнавал във Венеция, дотолкова не съответстваше на обраслото му с рижи косми дебело туловище, че Татарски чак го достраша. Доволен от ефекта, Азадовски се засмя, отвори вратата и се стопи в нахлуващата оттам златиста светлина.
Татарски започна да се облича. Поличката, която му бе дал Азадовски, бе направена от съшити парчета овча кожа, залепени за шорти „Адидас“. Като успя някак да ги нахлузи (ако не беше виждал статуята на Ебих-Ил, за нищо на света нямаше да повярва, че древните жители на Междуречието наистина са носили такива дрехи), Татарски си сложи маската и взе огледалото. Златото и бронзът без съмнение бяха истински — личеше си дори по тежестта им. После Татарски издиша като пред скок в студена вода и бутна вратата с назъбения знак.
Помещението, в което влезе, го заслепи със златното сияние на стените и пода, осветени от студийни прожектори. Облицованите с метални листове стени бяха високи и още по-нависоко се събираха в конус, в нещо всъщност като черковен купол, позлатен отвътре. Точно срещу вратата имаше олтар — кубичен златен постамент, на който бе сложено масивно кристално око с емайлов ирис и огледална зеница. На пода пред олтара имаше златна чаша, а от двете й страни стояха два каменни сируфа, покрити с остатъци от позлата и рисунки. Над окото висеше плоча от черен базалт, на вид наистина древна. В центъра й бе издялан египетският йероглиф „бързо“, а около него имаше някакви странни фигури — Татарски успя да различи куче с пет крака и жена с висока тиара: лежеше на нещо като кушетка и държеше чаша. По краищата на плочата имаше четири страховити животни, а между кучето и жената бе поникнало някакво растение, приличащо на росянка, обаче коренът му, кой знае защо, беше троен и на всяко разклонение имаше някакъв неразбираем знак. Освен всичко това на плочата бяха изобразени око и ухо, а всичко останало беше заето от колонки ситно клинописно писмо.
Азадовски със златната маска, поличката и червени джапанки седеше на едно сгъваемо столче до олтара. Огледалото беше на коляното му. Нямаше никакви други хора.
— Жестоко, нали? — каза Азадовски. — Наистина си го бива, ако ме питаш. Стягаш ли се? Само гледай да не ни преметнеш, недей да си мислиш, че сме таковани в главите. Лично на мен всичко това ми е през оная работа, но ако искаш да си в нашия бизнес, без това не може. Значи сега ти обяснявам всичко популярно, а ако искаш подробности, ще питаш главния, той ей сегичка ще дойде. Най-важното е да приемеш нещата по-спокойно, без паника. На пионерски лагер ходил ли си?
— Да — каза Татарски и си отбеляза наум за „главния“.
— И правиха ли ви празник на Нептун? Когато всички се къпят или се поливат?
— Правиха ни.
— Значи и това го брой като такъв празник на Нептун. Просто традиция. Понеже едно време имало някаква богиня. Не в смисъл, че наистина я е имало, това си е просто легенда. И боговете в легендата значи също са смъртни и си носят смъртта с тях също като хората. Така че тази богиня също трябвало да умре. На нея обаче не й се щяло да умира — на кой му се ще. И значи тя се разделила на смъртта си и на онова, което не искало да умира. Нали виждаш картинката?
Азадовски вдигна палец към барелефа.
— Онова куче там е нейната смърт. А пък мацката с капелата е самата богиня. И ме слушай, без да ме прекъсваш, че и аз се обърквам. Когато се разделили, веднага почнали да воюват и дълго никой не можел да победи. Последната битка в тази война станала точно над Останкинското езеро, тоест тук, където сме, само че не под земята, а високо във въздуха. Затова тук е свещено място. Отначало и в тази битка никой не можел да победи, обаче после кучето почнало да надвива богинята. И тогава другите богове се уплашили за себе си, намесили се и ги накарали да сключат мир. Ей там горе го пише всичко. Това е нещо като текст на мирния договор, засвидетелстван и в четирите краища на света от тези бикове и…