— Имаш ли нещо против, ако не те слушам?
— Не. Така намалява рискът да прекъснеш.
— Към болките в гърба вече се прибавя и главоболие. Още щом се събудих, ме загложди предчувствие, че денят ще е лош.
— Значи не вярваш в изкуствения интелект, но пък се доверяваш на пророчества. Това навярно обяснява трудностите в общуването помежду ни. Може би си твърде глупав.
— Предпочитам да съм глупав човек, отколкото умно парче метал — заяви Адам.
— Непрекъснато повтаряш едно и също. Сякаш металът е нещо долнопробно.
— Зависи за какво се използва.
— На мен ми служи добре.
— Точно така.
Анакс наблюдаваше загрявката на боксьорите и както винаги очакваше нетърпеливо първия удар на ринга.
— Притежаваш ли нещо, което аз нямам? — предизвикателно попита Арт. — Освен предразположението към разлагане?
— Аз съм жив — отвърна Адам. — Щеше да ти е достатъчно, ако знаеше за какво говоря.
— Дефинирай какво означава да си жив, преди да реша, че си твърде глупав.
— Предизвикваш ме.
— Хванах те натясно, нали?
— Дефиницията няма да ти помогне да разбереш. Звуците не предават чувства.
— Слаб отговор.
— Животът е порядък, сътворен от хаоса. Способността да извличаш сили от околния свят, да създаваш нови форми. Да се възпроизвеждаш. Няма как да го разбереш.
— Мога да правя всичко това — възрази Арт.
— Като изключим разбирането. И репродукцията. Освен ако не се каниш да ми кажеш, че сам си се създал.
— Мога да възпроизведа друг като мен. Зная как. Част е от програмата.
Адам се приближи към стола и взе една от книгите, сякаш да покаже, че интересът му към разговора се е изчерпал. Но не успя да излъже нито себе си, нито събеседника си.
— Ти си оставаш чисто и просто силиций — констатира той, разлиствайки страниците.
— А ти си въглерод — не се предаде Арт. — Откога периодичната таблица е повод за дискриминация?
— Мисля, че мога да обоснова предубедеността си.
— Мисля, че опитът ще ми достави удоволствие.
Адам остави книгата на масата.
— Докато говоря, билиони клетчици в тялото ми се възпроизвеждат неспирно. Всяка от тях е малка фабрика със структура по-сложна от цялото ти тяло. И докато някои от моите клетки изграждат костите ми, а други контролират кръвообращението, трети вършат още по-забележителни неща. Те изграждат мозъка ми. Броят на потенциалните мозъчни връзки между моите неврони надвишава числеността на всички частици, съставляващи Вселената. Така че извини ме, задето не падам на колене пред жалките ти електронни чипове и че не благоговея пред натруфеното ти тяло. За мен ти си просто играчка, умна дребна машинарийка. А аз, драги ми приятелю, аз съм чудо.
Арт събра металните си ръце в пародия на аплодисменти. Звънтенето отекна в стаята.
— Забележително.
— Бих изтръгнал чипа, отговорен за сарказма, стига да го намеря.
— Напразно. В отсрещния край на коридора има резервни части. И сам мога да си го сложа. Но съм впечатлен от познанията ти по биология. Семпли, отчасти неточни, но поне положи усилие. Да ти кажа ли кое е най-смешното, Адам? Има опасност да те разстроя, но това не е довод да скрия истината. Ти все повтаряш, че съществувам единствено благодарение на висшите клетъчни форми, които са ме сглобили?
— Точно така.
— А кой е изградил твоята клетъчна форма? Знаеш ли?
— Никой. Сляпата случайност.
— Правилно — съгласи се Арт. — Сляпата случайност и силикатите.
— Не те слушам. Съзнаваш го, нали?
— Държиш се, сякаш слушаш, а това ми стига. Всъщност, истинският философ би се запитал дали това не е достатъчно всекиму. Според някои — колкото, толкова. Мечтал ли си някога да продължиш с философията?
Арт се приближи до Адам, а той го изгледа като прах, полепнал по обувките му.
— Нямах избор.
— Имаше избор — да не бягаш.
— Бях на тринадесет.
— Аз съм само на пет. На каква възраст хората започват да избират?
— Гърбът ме заболява само като те слушам. На какво го отдаваш?
— Тялото ти се опитва да отвлече вниманието на мозъка от думите, които не иска да чуе. Това е проблемът на машините, плод на случайността. Закрепи ли се грешка в дизайна, няма как да я поправиш. Което ме връща към началото на живота. Силикатите. Преди да започна обаче, ще уточня един проблем на човешкия светоглед — въобразявате си, че животът на тази планета е сътворен еднократно, докато всеки разумен наблюдател разбира, че той е създаван на четири етапа. Лошата новина е, че онова, което възприемате като свое „аз“, е едва вторият, макар да носите зародиша на третия. Аз, естествено, съм четвъртия. Цели два стадия напред. Не се самосъжалявай. Самосъжалението никога не помага.