Хънтър разбираше неудовлетворението на партньора си, но също така знаеше, че неудовлетворението е нещо, с което трябва да се борят всеки ден. Беше част от работата им и Гарсия го знаеше.
— Хей! Добре ли си? — прекъсна го Хънтър. — Наред ли е всичко?
Гарсия свали качулката на гащеризона си и прокара пръсти през косата си.
— Да — отговори той след няколко секунди мълчание. — Добре съм… Само се чувствам малко безсилен. — Гарсия посочи към мазето.
— Да, знам… и мен ме измъчват същите мисли, но всичко изглежда твърде лично, за да е дело на някакъв ненормалник, който се опитва да надмине себе си… дори откачените, извратени методи на убиване. — Хънтър вдигна пръстите на дясната си ръка. — Първата и третата жертва са убити по съвършено различни начини, но в домовете си. Втората жертва също е убита по много по-различен начин, но е била отвлечена, убита някъде другаде и после върната в дома ѝ… Защо? Защо убиецът да си прави целия този труд и да поема риск?
Гарсия се замисли.
— Защото е искал да умрат точно по този начин. Никой друг начин не би го устроил.
— Именно — съгласи се Хънтър. — Тези откачени, извратени методи на убиване са били избрани конкретно за всяка жертва. Трябва да има причина за това, не е чиста лудост.
Гарсия кимна.
— Надявам се, защото в момента имам чувството, че губя разсъдъка си. — Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Искаш ли да дойда с теб горе?
Хънтър погледна колко е часът. Беше дванайсет и половина след полунощ.
— Не, не мисля, че е необходимо — отговори той. — Няма да се бавя.
— Тогава ще бъда навън — рече Гарсия и посочи към прозореца. — Някои от съседите явно са будни, затова може да им зададем няколко бързи въпроса. Ще координирам усилията между Шерифската служба и лосанджелиската полиция. Утре сутринта ще дойдем да говорим с останалите.
— Добра идея. Ще се срещнем навън след няколко минути.
Гарсия спря до вратата на кухнята.
— Знаеш, че всъщност няма да има значение дали ще предупредиш съпругата, или не, нали? — Той стрелна очи към горния етаж. — Човешкото любопитство ще надделее над всяко обяснение, което ѝ предложиш. Колкото и да е ясно.
Хънтър кимна. Знаеше, че партньорът му вероятно е прав.
— Поне ще се опитам, Карлос.
Този път Хънтър разбра, че Гарсия е доловил тревогата в гласа му.
56.
В дневната, преди да се качи по стълбите на втория етаж, Хънтър се отърва от гащеризона. Последното, от което се нуждаеше Джоузи Грифит в момента, беше да види непознат, издокаран като „Доктор Смърт“ да влиза в стаята ѝ.
Той стигна до горната площадка и чу тихи гласове, които се разнасяха от стаята в дъното на коридора, където едната врата беше оставена открехната. Вдясно от Хънтър имаше шкафче, където беше сложена ваза с красиво подредени червени рози и лилави азалии. Хънтър взе една роза и я доближи до носа си. Усети много леко ухание — същото, което беше доловил от розовите листенца по пода на кухнята. Криминалистите трябваше да проверят за отпечатъци и на горния етаж.
Около вазата бяха наредени снимки в скъпи на вид рамки — от сватбата, Джоузи като мажоретка в гимназията, Джоузи се дипломира от университета, Оливър с ракета за тенис и група приятели… Типична влюбена двойка, изображения на щастливо семейство.
Хънтър върна розата във вазата и тръгна по коридора.
— Госпожо Грифит? — извика той на вратата, но с не много силен глас. Почука учтиво и отвори вратата малко повече, точно колкото да надникне в стаята.
На голямо легло с балдахин, с лице, извърнато встрани от вратата, лежеше висока русокоса жена. Беше прегърнала възглавница и заровила лице в нея, но не спеше. Хънтър разбра това, защото видя, че раменете ѝ потрепват, докато ридае. Макар че лицето ѝ беше скрито, Хънтър позна Джоузи Грифит от снимките, които току-що видя.
До нея седеше брюнетка с къса коса и нежно галеше косата на Джоузи с дясната си ръка.
Брюнетката чу гласа на Хънтър и се обърна да го погледне. И тя плачеше. Тушът за мигли и очната ѝ линия се бяха стекли по лицето и образуваха кръстосани тънки черни линии, които изчезваха под брадичката ѝ.
Според сержант Лоуган, жената беше Стейси Грийн, най-добрата приятелка на Джоузи Грифит.