До прозореца в отсрещната страна на стаята бе застанал висок кльощав мъж. Скот Съмърс, годеникът на Стейси. Той също се обърна да погледне Хънтър, изразът в зачервените му очи беше тревожен… невярващ… изпълнен със страх.
В стаята нямаше никой друг и това означаваше, че сержант Лоуган и партньорът ѝ вероятно вече си бяха тръгнали.
Стейси и Скот не казаха нищо. Отчаяните им тъжни погледи се приковаха в Хънтър, сякаш очакваха да чуят някаква още по-потресаваща новина.
Хънтър им кимна учтиво за поздрав и влезе в стаята.
— Дадохте ли ѝ успокоителни? — прошепна той.
— Да, но нищо твърде силно — тихо отговори Стейси и избърса сълзите от размазаното си с грим лице. — Тя не спи.
— Госпожо Грифит — повтори Хънтър с тих, но твърд тон.
Джоузи не помръдна.
— Аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция — добави той и зачака.
Джоузи пак не реагира.
— Ужасно съжалявам за загубата ви — продължи Хънтър. — И също така ужасно съжалявам, че ви безпокоя в този късен час, но се нуждая от минутка от времето ви.
Думите му като че ли събудиха Скот Съмърс.
— Извинете, детектив — каза той и пристъпи една крачка към Хънтър. Гласът му трепереше. — Но това не може ли да почака? Знам, че вършите работата си и искате отговори на един куп въпроси, но…
— Не съм дошъл да задавам въпроси на госпожа Грифит — прекъсна го Хънтър и отново се обърна към Джоузи. — Трябва да ме изслушате. Изключително важно е.
Джоузи най-после пусна възглавницата, изви тяло и погледна Хънтър. Очите ѝ бяха толкова зачервени и подпухнали, че сякаш беше участвала в юмручен бой… и беше загубила. Все още хлипаше.
Хънтър изчака малко, за да събере мислите си. Трябваше внимателно да подбере думите си.
— При вашите приятели ли ще отседнете? — попита първо той и кимна към двойката в стаята.
— Да — отговори Стейси, кимна първо на Хънтър, а после на годеника си, и погледна Джоузи. — Ще дойдеш при нас, миличка. — Тя се наведе да прегърне Джоузи, но Джоузи не помръдна. Тялото ѝ беше сковано, а втренченият ѝ поглед граничеше с кататония.
Причината за въпроса на Хънтър беше, че информацията, която щеше да сподели, е чувствителна тема за разследването. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре, но той пак трябваше да им го каже така, че да прозвучи, сякаш не е сигурно.
— Знам, че ще ви прозвучи странно — започна Хънтър, — но причината да съм тук… причината лосанджелиската полиция да поеме случая от Шерифската служба, е, защото има някои сходства между местопрестъплението долу и едно предишно престъпление, което вече разследваме.
Другите присъстващи в стаята се изненадаха. Скот явно се приготви да каже нещо, но Хънтър вдигна ръка и му направи знак да почака.
— Нека първо ви обясня всичко, моля. Ако имате въпроси, ще отговоря след това.
Скот отстъпи крачка назад.
— Във вас ли е телефонът ви, госпожо Грифит? — попита Хънтър.
Мозъкът на Джоузи регистрира въпроса едва след няколко секунди.
— Да — отговори тя с треперещ глас. — В чантата ми е. — Джоузи безцелно огледа стаята. Погледът ѝ беше толкова унесен и объркан, че се плъзна по чантата ѝ, която беше на стола до вратата на вътрешната баня, но тя не я видя. — Не знам къде е. Защо?
Хънтър въздъхна. Следващата част щеше да е сложна.
Колкото можа по-простичко и спокойно, Хънтър ѝ обясни, че ако извършителят е същият, когото издирват, Джоузи ще получи съобщение след един-два дни. Каза ѝ, че съобщението ще бъде от непознат номер и че първата дума в началото на есемеса най-вероятно ще бъде „Оливър“, написана с главни букви, за да привлече вниманието ѝ. След това обясни, че съобщението вероятно ще съдържа запис на нещо, което Джоузи няма да иска да види или да чуе, или може би само снимка, или аудиозапис. Нещо, което ще направи още по-тежка психологическата битка, която тя вече води.
Докато ѝ казваше всичко това, Хънтър видя, че израженията на всички се променят от объркани и отчаяно тъжни в напълно озадачени и невярващи.
— Защо? — попита Скот и отмести поглед от Джоузи към Хънтър. — Защо някой би изпратил такова съобщение?
— Не знаем защо — отговори Хънтър със спокоен глас и искрен тон, — но го прави. — Той отново се обърна към Джоузи. — Затова съм дошъл, госпожо Грифит — да ви помоля да не отваряте съобщението. Не четете написаното. Не гледайте изображенията. Не пускайте видеозаписа. Не слушайте аудиофайловете… колкото и примамливо да е началото на съобщението. — Хънтър извади от джоба си две визитни картички. — Ако получите такова съобщение, моля ви, незабавно се свържете с мен, независимо по кое време на денонощието. — Той остави едната визитна картичка на леглото при Джоузи, а другата даде на Стейси.