Очите на Джоузи се отместиха към визитната картичка, където се задържаха за няколко дълги секунди, но погледът ѝ пак беше унесен и объркан. Тя очевидно се бореше с логиката, опитвайки се да проумее нещо немислимо. Когато погледът ѝ отново се насочи към Хънтър, той видя, че Джоузи има един милион въпроси, които иска да зададе, но в момента, изглежда, не можеше да състави и най-простото изречение. Тя пак се отпусна на леглото и зарови лице във възглавницата.
Хънтър не можеше да направи нищо повече, освен да се надява, че е направил достатъчно. Той излезе от стаята, но Скот се втурна след него.
— Детектив?
Хънтър се обърна.
— В риск ли е Джоузи? — попита Скот, след като затвори вратата. — Цялото това нещо за съобщение… че онзи, който е направил това на Оли, ще изпрати на Джоузи снимка или видеозапис, или аудиофайл… означава ли, че тя е в опасност?
Хънтър погледна умоляващите му очи.
— Моля ви, не ме будалкайте. Аз съм адвокат — добави Скот.
Хънтър не разбираше защо професията на Скот би имала нещо общо с това дали да му каже истината, или не.
— Доколкото ни е известно, не — отговори той. — Засега извършителят не е взимал на прицел любимите хора на жертвите, но съдържанието на съобщенията, които им изпраща, може да е разрушително. — Хънтър кимна към вратата на стаята зад Скот. — В момента, и напълно разбираемо, психичното състояние на госпожа Грифит се пързаля по много тънък лед. Убиецът го знае. Съобщението, което изпраща, е като тежък чук върху този лед. Ще създаде пукнатини навсякъде и много реална вероятност да я удави. — Хънтър замълча, за да даде на Скот няколко секунди да проумее значението на думите му. — Затова е изключително важно госпожа Грифит да не поглежда съобщението и незабавно да се свърже с мен, ако получи такова съобщение.
Скот пристъпи от крак на крак, опитвайки се да намери равновесие.
— Знам, че Стейси ще стои с Джоузи денонощно. Ще подчертая пред нея колко важно е това.
— Благодаря ви.
Скот се обърна, за да влезе в стаята, но Хънтър го спря.
— Колко добре познавахте господин Грифит?
Скот примига, наклони глава настрана и повдигна рамене.
— Оли беше един от най-добрите ми приятели.
— Предполагам, че слязохте долу в мазето?
Скот наведе глава, а после вдигна ръце към лицето си, закри носа и устата си и кимна, без да е в състояние да погледне Хънтър в очите.
— Господин Грифит беше ли алергичен към ракообразните? — попита Хънтър. — По-точно към омарите. Страхуваше ли се от тях? Или може би бяха любимото му ядене? Знаете ли?
Скот си пое дъх и го издиша, за да се успокои.
— Джоузи ще може да ви даде по-конкретен отговор, но доколкото знам, нищо от това не е вярно. Знам, че не беше алергичен към омарите, защото сме си ги поръчвали в ресторанти. И не се страхуваше от тях. А колкото до любимото му ядене, сигурен съм, че бяха спагетите.
Инстинктът на Хънтър подсказваше, че отговорът на загадката с омарите няма да е толкова лесен, но трябваше да опита.
— Може ли да ви задам един последен въпрос? — реши се той. — Предполагам, че също така сте видели какво е написано на стената на мазето.
Скот отново кимна, този път неуверено.
— Да, но не си спомням какво беше написано.
Това беше отговорът, от който се нуждаеше Хънтър. Щом Скот не си спомняше думите, значи написаното не му говореше нищо.
57.
Към осем часа на другата сутрин Хънтър и Гарсия отново бяха в сградата на Главното управление на полицията, а към девет и половина вече бяха разпечатали всички снимки от новото местопрестъпление, които получиха от екипа криминалисти на доктор Сюзан Слейтър. Половин час по-късно капитан Барбара Блейк гледаше втрещена таблото със снимките в кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“.
— Какво… — Тя поклати глава, обърна се и погледна двамата детективи. — Това истински омари ли са?
— Да — отговори Гарсия.
— И този път жертвата е мъж — продължи капитан Блейк и отмести очи към Хънтър. — Защо? Защо е тази внезапна промяна?
— За нас може да изглежда внезапна, капитане — отвърна Хънтър, — но за убиеца не е било така.
— Откъде знаеш?
— Този убиец избира предварително жертвите си. Това вече го разбрахме. Проучва ги, наблюдава ги и планира предварително. И във всичко, което прави, има нещо много лично, особено в подбора на жертвите.
— Искаш да кажеш, че жертвите не са му непознати? — попита капитан Блейк. — Убиецът ги познава?