— Мястото — обясни Хънтър и посочи на таблото. — При първата жертва убиецът е скрил бележката в тялото ѝ. Бележката беше открита едва по време на аутопсията. При втората жертва извършителят беше оставил бележката в стиснатата ѝ в юмрук ръка. Бележката беше намерена на местопрестъплението от екипа криминалисти. — Той погледна партньора си. — Ние бяхме там, когато я откриха.
Гарсия кимна.
— А този път няма хартия и няма почерк на жертва. Бележката е написана на стената.
— Да, виждам, но защо? Към какво се адаптира? И какво значение има къде оставя бележките?
— Не съм съвсем сигурен — отговори Хънтър. — Бяхме стигнали до този въпрос, когато ти влезе.
Капитан Блейк вдигна ръце и отстъпи крачка назад.
— Моля ви, продължавайте. Не ми позволявайте да ви прекъсна.
Хънтър откачи трите снимки от таблото и ги нареди в хронологична последователност, показвайки реда на „стиховете“ досега:
В тези очи никой няма да изглежда толкова съвършен, колкото беше ти.
В това сърце никоя обич няма да надмине моята обич към теб.
В тази душа никоя болка няма да бъде по-силна от болката да загубя теб.
Хънтър посочваше всяка снимка, докато говореше.
— Мелиса Хоторн — посланието е поставено в тялото ѝ. Кирстен Хансен — в юмрука на дясната ѝ ръка. Оливър Грифит — написано на стената.
Капитан Блейк погледна първо единия и после другия детектив.
— И какво ни казва това?
— Първата ми мисъл — отговори Хънтър — беше, че може би думите във всеки ред ще ни дадат идея защо убиецът променя мястото на бележките, но ги прочетох един милион пъти и не можах да разбера. Някой разбира ли нещо?
Гарсия и капитан Блейк препрочетоха трите изречения.
— Не — призна Барбара.
— Нито пък аз — добави Гарсия.
— Тогава отговорът може би не е в самите изречения — предположи Хънтър. — Може би е нещо много по-простичко.
— Например че убиецът си играе с нас? — попита капитан Блейк. В гласа ѝ прозвуча нотка на възмущение. — Защото само погледнете тези редове. Ясно е, че приличат на любовно стихотворение, но сега, след три жертви и три изречения… не може да става дума за любов. Убиецът се гаври с нас, момчета. Прави го от самото начало.
— Винаги има вероятност за това — съгласи се Хънтър. — Но с такъв сложен метод на действие… такова насилие… такава подготовка за всяко нападение… убиецът, изглежда, има много по-голяма цел, отколкото само да „се гаври с нас“, капитане. — Той замълча за момент. — И съм сигурен, че го знаеш, но повечето серийни убийци, които използват неща като любов или религиозни символи, например, всъщност не убиват в името на любовта или в името на Бога. Те се хващат за тези символи като извинение… оправдание за натрапчивия си импулс, но самият натрапчив импулс ги кара да убиват, не любовта или религията.
— Тогава какво предполагаш, Робърт? — попита капитан Блейк.
Хънтър отново се обърна към таблото и в същия момент го обзе странно чувство. Сякаш знаеше, че всички точки са там. Точки, очертаващи форма, която все още не виждаше… Мозъкът му не можеше да ги свърже, защото пропуска нещо. Хънтър знаеше, че трябва отново да се върне назад и да погледне всичко от друга перспектива.
— Ами — започна той, — работили сме по много случаи, в които извършителите оставяха бележки… скрити на местопрестъплението… на видно място, пред погледите на всички… в телата на жертвите… изрязани върху кожата им…
— Да, знам — рече капитан Блейк. — Но не и такова нещо.
— Точно това искам да кажа, капитане — отвърна Хънтър. — Нека за момент оставим настрана думите в бележките. Основната причина извършителите да оставят нещо написано, е комуникация. Да, това е странен начин на комуникация, но те правят точно това. Ключовият въпрос тук е — към кого е отправено посланието? — Той вдигна пръст, за да им направи знак да почакат малко с въпросите си. — В девет от десет случая убиецът общува с разследващия екип — местната полиция, Шерифската служба, ФБР и така нататък. Но ако случаят тук не е такъв? Ами ако „стихотворението“ не е предназначено за нас?
Всички се замислиха и мълчанието продължи няколко секунди по-дълго, отколкото очакваше Хънтър.
— Тогава за кого? — попита капитан Блейк. — За жертвите?
— Възможно е — съгласи се Хънтър. — Но ако тези редове са предназначени за самите жертви, тогава се опасявам, че истинското им значение умира заедно с тях.
— Каква друга вероятност има?
— Две — отговори Хънтър и вдигна два пръста. — Любимите хора на жертвите или медиите.