Хънтър видя, че Джанет се мъчи да се овладее.
— Не искам да отнемам повече от времето ви, госпожице Ланг — каза той и пак посочи листа. — Говори ли ви нещо някое от тези изречения… поотделно или заедно? Може би нещо, което сестра ви ви е показала по някое време, или е коментирала?
Джанет го погледна озадачено.
— Мислех, че може да е стихотворение — обясни Хънтър. — Нещо, което ѝ е дало някое бивше гадже или обожател. Някой, който може да е бил отчаяно влюбен в нея?
Тя поклати глава и после раздвижи устни.
— Не. Нищо от това не ми говори нищо. И не си спомням сестра ми да ми е показвала или да е споменавала за нещо такова, което някой ѝ е изпратил или ѝ е написал. Това е лудост. — Джанет не можеше повече да сдържи сълзите си.
Хънтър ѝ предложи хартиена носна кърпичка.
— Благодаря.
Тя избърса очите си и изчака няколко секунди, за да се успокои.
— Кои са другите? — Умолителният тон в гласа ѝ съответстваше на израза в очите ѝ. — Казахте, че другите две изречения са намерени на две други местопрестъпления. Кои са другите жертви?
Хънтър и Гарсия очакваха този въпрос. Хънтър извади мобилния си телефон и зареди снимка на втората жертва на Ментора.
— Това е Кирстен Хансен — каза той и предложи телефона на Джанет. — Била е медицинска сестра в хирургичната болница в Уестлейк, Лос Анджелис. Живеела в Алхамбра. Била е на същите години като сестра ви.
Джанет взе телефона от ръцете на Хънтър и се втренчи в снимката само за две секунди.
— Вече видях тази снимка — каза тя. — Том ми я показа преди два дни.
— Знам — отвърна Хънтър. — Аз му я изпратих и го помолих да ви попита дали жената на тази снимка ви изглежда позната.
— Да, и аз му казах, че не ми е позната.
— Сигурна ли сте, че не е била приятелка на сестра ви? — попита Гарсия. — Не ви ли се струва позната по някакъв начин?
Джанет поклати глава.
— Не, не съм я виждала.
— Сигурна ли сте? — настоя Гарсия. — Моля, помислете. Не бързайте.
— Много е хубава — каза Джанет. — Такова лице се запомня лесно. Дори да е била приятелка на Мелиса, не съм ги виждала заедно.
Хънтър взе телефона, зареди снимка на Оливър Грифит и върна телефона на масата.
— Това е Оливър Грифит — обясни той. — Работил е в рекламна агенция в Плая Виста и е живял във Валенсия, в Санта Кларита. И той е бил на годините на Мелиса.
Този път Джанет и Том погледнаха изненадано Хънтър.
— Мъж? — попита Том. — Една от жертвите е мъж?
— Да — потвърди Гарсия.
— Почакайте — каза Том и отмести очи обратно към снимката и после към стиховете на масата. — Нормално ли е това? Искам да кажа, серийните убийци обикновено не се ли придържат към един и същ тип жертва — само блондинки или само чернокоси, или само жени?
— Не съвсем — отговори Гарсия. — Това е погрешно схващане, придобило популярност чрез филмите и телевизионните сериали. В реалността единствените правила, които следват серийните убийци, ако изобщо следват някакви правила, са онези, които самите те създават, и може да се променят по всяко време. В много случаи онова, което ги отключва — онова, което ги насочва да изберат една или друга жертва — може да бъде нещо, което дори самият убиец не разбира. Това е натрапчив подтик… непреодолим импулс, който те не могат да контролират.
— Изглежда ли ви изобщо познато лицето му? — настоя Хънтър, отново привличайки вниманието на Том и Джанет към снимката на Оливър Грифит.
— Не — отвърна Джанет. — Не бих казала, че съм го виждала. И името му не ми звучи познато. — Тя погледна приятеля си, който поклати глава.
— Не — каза Том. — И аз не си спомням да съм го виждал.
Хънтър наведе глава, а после кимна и взе телефона си от масата.
— Благодаря и на двама ви, че ни отделихте от времето си — каза той. — Признателни сме ви, че погледнахте тези неща.
— Какво предлагаш да направим сега, Робърт? — Гарсия зададе отчаяно въпроса си веднага щом двамата с Хънтър се върнаха при колата. — Не можем да помолим Трой Фостър да види редовете или снимките. Искаш ли да се пробваме с Джоузи Грифит?
Хънтър въздъхна.
— Много бих искал, но е твърде скоро да я разпитваме. Изминали са по-малко от двайсет и четири часа, откакто тя откри съпруга си. Или не е мигнала цяла нощ, или е натъпкана с успокоителни и е в зомбирано състояние. Така или иначе, мозъкът ѝ е пълна каша. В момента думите и образите няма да бъдат много смислени за нея. Ще трябва да ѝ дадем няколко дни.
— И аз мисля така — съгласи се Гарсия и седна зад волана. — Тогава накъде?