С крайчеца на окото си Хънтър видя, че Том кимна в знак на съгласие.
Джанет наклони глава на една страна и се замисли. И след няколко секунди примига и погледна Хънтър.
— Може би Педро — каза тя и нехайно повдигна рамене. — Той беше добър приятел на Трой и си падаше по Софи. Като се замисля сега, Педро излизаше с нас когато можеше, но невинаги. Родителите му бяха много строги. Помня това. Той имаше вечерен час… ходеше на църква всяка неделя… типично религиозно семейство, затова Педро не можеше винаги да излиза с нас.
— Спомняш ли си фамилното му име?
Джанет се помъчи да си го спомни, но скоро се отказа.
— Беше някакво странно мексиканско име. Няма начин да си го спомня, но Трой сигурно го знае.
Гарсия запази спокойно изражение, но Хънтър сведе очи към пода за момент. Не го забеляза никой друг, освен Гарсия.
— Добре, ще го разберем — увери я Гарсия. — Някой друг?
Джанет поклати глава.
— Не. Както казах, не бяхме супер тясно свързана група, но когато излизахме заедно, обикновено бяхме четиримата… Педро идваше, когато можеше. — Преди да ѝ зададат поредния въпрос, Джанет вдигна ръце. — Почакайте… моля ви. Не разбирам. Какво общо има с всичко това сестра ми? Тя дори не е учила в „Гардина“.
Хънтър взе мобилния си телефон от масата и го пусна в джоба си.
— Именно тук се нуждаем от помощта ти, Джанет. — Хънтър изчака, докато тя отново го погледна в очите. — Онзи, който прави това… убиецът, явно е свързан по някакъв начин с групата ти приятели в осми клас.
— Свързан? Как?
— Все още не знаем — отговори Хънтър. — И затова се нуждаем от помощта ти. Искам да се замислиш за онова време… за групата… за нещата, които сте правили заедно. Случи ли се нещо?
— Нещо? — Джанет поклати глава и тревожните ѝ очи се отместиха от Хънтър на Гарсия и после обратно на Хънтър. — Какво нещо?
Това беше най-деликатната част.
— Нещо, в което сте били замесени всички — опита се да обясни Хънтър и реши да използва себе си за пример. — Виж, като повечето хлапета в училище, аз излизах с една и съща група приятели. В моя случай бяхме четирима, всичките момчета. Ходехме в мола, на кино, на купони… като всички останали.
Гарсия кимна в знак на подкрепа.
— Също така обаче, правехме някои неща, които навремето ни се струваха готини — продължи Хънтър. Знаеше, че трябва да действа внимателно и тактично. — Сещаш се, хлапашки щуротии. Понякога правехме неща, понеже мислехме, че ще изглеждаме като лоши пичове, гадни копелета… опитвахме се да бъдем бунтари и така нататък, но сега, като се замисля, не се гордея с някои от нещата, които правехме.
— Какви неща, например? — озадачено попита Джанет. — Да пиете алкохол в парка? Да пушите джойнт? Да откраднете пари от шкафчето на друг ученик? Какво?
— Не — отвърна Хънтър. — Глупави неща… но неща, които може да са обидили или наранили чувствата на някой друг, например… понякога се заяждахме с други ученици… понякога… — Паузата беше умишлена. — С учители. Подигравахме им се за едно или друго — прическата, теглото им, външния им вид, как се обличат, колко лоши преподаватели са… Хлапетата правят такива неща. За това говоря, Джанет. Имаше ли учител, ученик или ученици, с които вашата група обикновено се заяждаше… на когото се подигравахте… или с когото често си правехте шеги?
Джанет изглеждаше изненадана.
— За тормоз ли говорите?
— Може би — сериозно отговори Хънтър.
— Тогава ме питате дали сме тормозили други хлапета?
— Тормозехте ли?
— Не — решително заяви тя.
— Може би само няколко шеги? — настоя Гарсия. — Може би сте се подигравали на някого за нещо глупаво. Хлапетата го правят. — Той млъкна за ефект. — Много е важно, Джанет.
Тя се опита да се съсредоточи, но не след дълго се отказа.
— Вижте. — Тъгата в гласа ѝ започваше да отстъпва място на раздразнение. — Да, разбира се, че понякога се шегувахме с дрехите на някого, или че е дебел, или нещо друго. Майтапехме се и с учителите. Дори един с друг… всъщност доста често. Също така погаждахме номера на други ученици, както прави всеки ученик в страната, но предполагам, че имате предвид някой, на когото сме се подигравали често, нали? Някой, който „винаги“ е бил мишената. И яко сме го тормозили, както по филмите, нали?
— Вероятно, но не непременно — обясни Хънтър. — Всичко би зависило от психичната сила на този човек. Понякога една-единствена постъпка е достатъчна и затова искам да помислиш внимателно, Джанет. — Хънтър знаеше, че трябва да я насърчи. — Моля те, разбери, че не сме дошли да те съдим за нещо, което може да се е случило преди всичките тези години. Както казах, хлапашки щуротии. — Той сложи ръка на гърдите си. — Аз се заяждах с други ученици и с учителите, когато бях в училище, и го правех само за да се забавлявам. Понякога разплаквах други ученици. Не се гордея с това, но съм го правил. Случват се такива неща. Случват се във всяко училище и всеки ден. Това е факт. — Хънтър потърси разбиране в очите на Джанет, но видя само объркване, затова продължи: — Ако има някой, на когото сте се подигравали като група… дори по начин, който не ви се е струвал толкова гаден, този някой може да е връзката, която търсим.