Гарсия запази каменно изражение, но знаеше, че партньорът му не е съвсем искрен. Знаеше, че в училище Хънтър е бил аутсайдерът, зубрачът, кльощавото хлапе, което е седяло само през обедната почивка. Него бяха тормозили, не обратното. Гарсия обаче също така знаеше защо Хънтър каза на Джанет, че той се е подигравал на други ученици. Повечето хора трудно признават вината си, колкото и малка да е. Ако Джанет мислеше, че Хънтър е направил нещо подобно на това, което тя и групата ѝ приятели може да са направили, особено след като сега е детектив от полицията, това можеше да противодейства достатъчно на усещането за вина, ако изобщо имаше някаква вина, и Джанет да признае нещо.
— Както казах — опита се още веднъж да обясни Джанет, — разбира се, че от време на време се шегувахме и погаждахме номера на други ученици. Може би на всеки от класа в един или друг момент, но не сме тормозили никого. Не сме се заяждали постоянно с определени ученици само за да се забавляваме.
— Ами на някой учител? — настоя Гарсия, който искаше да затвърди мисълта, че не говорят само за ученици. — Някой учител, с когото редовно сте се подигравали?
— Вероятно с всичките — призна Джанет. — Но нищо ужасно и никога не сме го правили пред тях, само помежду си, в групата. „Мразя тези часове“ или „Господин Еди-кой си смърди“… такива глупости.
— Ами обратното? — попита Хънтър. — Имаше ли учител, който се заяждаше с вас? Или конкретно с някого от вашата група? — Той повдигна рамене. — И учителите го правят.
Джанет се замисли, прехапа устни и явно се разрови в паметта си.
— Не си спомням — каза накрая тя. — Никой от нас не беше отличник, но имахме горе-долу добри оценки. Доколкото си спомням, отношенията ни с учителите бяха нормални.
— Някой от вас бил ли е скъсан на поправителен изпит? — настоя Хънтър, опитвайки друг подход.
— Аз не — отговори Джанет. — Не мога да бъда сигурна за другите, но не мисля.
— Почакайте — прекъсна ги Том и размаха ръце. — Опитвате се да ни кажете, че проклетата теория на полицията е, че някой изтезава и убива хора тук — вече трима — защото преди тринайсет години са го тормозили в училище?
— Може да е и учител — отново подхвърли Гарсия за по-сигурно.
— Опитваме се да проверим нещата от всеки възможен ъгъл, Том — отвърна Хънтър. — Както обяснихме, фактът, че всички жертви са тясно свързани с членове на групата от осми клас, за която спомена Джанет, не е случайност. Тук има връзка и ние трябва да я открием.
— Може би — съгласи се Том. — Но звучи налудничаво.
Хънтър помнеше видеозаписа, който убиецът беше изпратил на Джанет в деня след убийството на Мелиса Хоторн. Помнеше думите накрая. Не искаше да ги напомня на Джанет, но нямаше избор.
— В онзи ужасяващ видеоклип, който ти изпратиха, накрая пишеше „като риба“. Говори ли ти нещо това? — попита той. — Погаждали ли сте на някого номер, включващ риба?
Джанет го погледна така, сякаш Хънтър е извънземен.
— Номер с риба… какво?
— Не знам — отговори той. — Може би ти или някой от групата е оставил риба, окачена в шкафчето на друг ученик като глупава шега.
Том погледна Хънтър и повдигна вежди.
— Или пък сте сложили риба в чантата на някого? — продължи Хънтър. — Или в кутията с обяда му? Някаква хлапашка шега с риба?
Джанет решително поклати глава.
— Не. Никога. Никога не сме правили шеги с риба или с някое друго морско същество. Нито дори с мида. Сериозно ли говорите?
— Да. — Том вдигна ръце, за да накара всички да млъкнат. — Започва да звучи повече от налудничаво. Направо глупаво. Да не сте се надрусали, момчета? Да не сте пушили нещо?
Последва неловък момент и после Гарсия опита по друг начин.
— Ами някой, който е искал да бъде част от вашата група? — попита той. — Някой, който е искал да се присъедини към вас, но вие сте го отблъснали? Случвало ли се е такова нещо? Както каза детектив Хънтър, някои други хлапета сигурно са правили всичко възможно, за да бъдат с вас.