Този път Джанет се замисли по-дълго.
— Не мисля. — Брадичката ѝ клюмна на гърдите. — Говорите така, сякаш сме били някакво братство, което е изисквало покорство, за да станеш член, или някаква специална организация като вампирите в „Здрач“. Ние бяхме само група ученици на тринайсет-четиринайсет години и понякога излизахме заедно, това е всичко. Правехме онова, което правят всички други хлапета. Нищо повече, нищо по-малко. В нас нямаше нищо специално.
Погледът на Хънтър обходи стаята и се спря на лавицата на едната стена.
— Случайно да си запазила годишника си от осми клас? — попита той. Още една малка вероятност.
На лицето на Джанет се изписаха ирония и сарказъм.
— Годишникът ми от осми клас? Определено не. Мисля, че дори не си го купих. — Тя присви очи, докато се опитваше да си спомни. — Не, не го купих, защото… кой си го купува? На никого не му пука много за осми клас. Само преминаваш от прогимназията в гимназията… при това в същото училище, „Гардина“. Нищо не се променя. Започваш следващата учебна година общо взето със същите съученици. Не е като да отидеш в колеж и може никога повече да не видиш отново приятелите си от училище.
Хънтър и Гарсия знаеха, че това е вярно. На повечето ученици в Америка не им пукаше особено много за прехода от прогимназия в гимназия. Ако годишниците за прогимназията не се раздаваха безплатно, а много малко училища можеха да си го позволят, много ученици предпочитаха да не си купуват годишника. Виж, годишникът от гимназията беше съвсем друго нещо.
Хънтър знаеше, че в момента няма какво друго да попитат. Притискането с още въпроси само щеше да ядоса Джанет.
— Благодаря ти за времето, Джанет — каза той и двамата с Гарсия станаха, но преди да се обърне и да тръгне, добави: — Знаеш ли, човешката памет работи по странен начин. Понякога, когато я насилваш, не ти дава нищо, освен бели петна. И после, когато мислиш за нещо съвсем друго, изважда нещо, което е било скрито някъде в подсъзнанието. Ако се сетиш за нещо или за някого, поради каквато и да е причина, моля те, веднага се свържи с нас.
Отговор не последва, но когато стигнаха до външната врата, Хънтър чу, че Джанет отново започна да ридае.
62.
— Мислиш ли, че тя крие нещо? — попита Гарсия, когато се върнаха при колата му. — Имам предвид за тормоза в училище?
— Не останах с това убеждение — отвърна Хънтър. — Джанет призна, че са погаждали номера и са се шегували за сметка на други ученици. Може би някой от онези номера или шеги са засегнали някого много повече, отколкото тя си представя. Старата история — за един шега, за друг психична травма.
Гарсия кимна и погледна колко е часът.
— Наближава седем и половина — каза той на партньора си. — Какво искаш да направим? Да приключим ли за днес и да продължим утре сутринта, или какво?
Хънтър прокара пръсти през косата си и погледна към небето. Дъждът беше спрял, но облаците все още бяха там.
— Мисля, че по това време — добави Гарсия, — единственото, което можем да направим, е да посетим Джоузи Грифит и да ѝ зададем същите въпроси като на госпожица Ланг. — Той млъкна и завъртя език в устата си. — Проблемът е, че както каза, още не са изминали и двайсет и четири часа, откакто тя загуби съпруга си. Би било истинско чудо, ако получим надеждни отговори от нея в момента.
— Да, знам. Мисля, че тази вечер не можем да свършим много. Утре сутринта първата ми работа ще бъде да кажа на отдел „Проучвания“ да издири София Ризоли и Педро, каквото и да е фамилното му име. Щом ги намерим, може би те ще помнят повече за тяхната група в училище, отколкото ще си спомнят госпожица Ланг и госпожа Грифит.
Гарсия кимна.
— Техните умове няма да се борят със скръб.
— Именно — съгласи се Хънтър.
— Трябва да говорим и с брата на Трой — предложи Гарсия. — Може да е учил в същото училище „Гардина“. Може да ни каже нещо.
— Ще потърся в интернет довечера. — Хънтър смъкна ципа на якето си, — но нека го добавим към списъка за утре, след като отидем в гимназия „Гардина“. Искам първо да прегледам годишника им от 2009 година и може би да поговоря с някои учители, чистачи, административния персонал… който е останал там от онова време.
— Ами ако не е останал никой?
— Тогава ще ги издирим.
Гарсия кимна и отключи колата, но преди да се качат, телефонът на Хънтър иззвъня.
— Детектив — каза женски глас, когато Хънтър отговори на обаждането. Звучеше разтревожено и разплакано. — Обажда се Стейси Грийн… приятелката на Джоузи. Тя е при мен в момента.