— Добре, благодаря ви — отвърна Хънтър и потърка уморените си очи. — Ще ви се обадя утре, за да проверя как е госпожа Грифит, става ли?
— Да — прошепна Стейси.
— Днес се справихте страхотно, госпожице Грийн. Благодаря ви още веднъж.
Веднага щом приключи разговора, Хънтър отвори съобщението, което Стейси му изпрати. Текстът се състоеше от четири думи, групирани по двойки и разделени от интервали. Първите две думи, както им каза Стейси, бяха: „ОТ ОЛИВЪР“. Това се беше появило в изскачащото съобщение. Последните две думи бяха: „ЗА ДЖОУЗИ“.
— Хитро — отбеляза Гарсия. — С такова съобщение, как няма да искаш да видиш прикрепения запис един ден, след като си загубила съпруга си?
Хънтър кимна.
— Е, добре — каза Гарсия и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Нека видим какво е изпратил убиецът този път.
Хънтър пусна видеозаписа.
63.
Следващият ден започна като повечето дни, със съвещание за напредъка на разследването в кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“, но преди капитан Барбара Блейк да пристигне, Хънтър и Гарсия направиха няколко промени на информационното табло. Сега част от горния десен ъгъл на таблото показваше три нови снимки — Джанет Ланг, Трой Фостър и Джоузи Грифит — свързани с червена линия.
Капитан Блейк слуша мълчаливо първите двайсетина минути, докато двамата детективи я информираха за всичко, което бяха открили през последните двайсет и четири часа. Щом приключиха, Барбара отстъпи крачка назад от таблото, местейки очи от снимка на снимка, сякаш се опитваше да се ориентира в сложен лабиринт… откъдето не виждаше изход.
— И има ново съобщение от убиеца — каза тя и тялото ѝ вече зае отбранителна поза. — Нов видеозапис?
— Да — потвърди Хънтър и посочи монитора на компютъра си. Вече беше прехвърлил видеозаписа от мобилния си телефон на твърдия диск на компютъра.
— Ще отида да си взема нещо безалкохолно — каза Гарсия, когато капитан Блейк се приближи до бюрото на Хънтър. — Няма да го гледам отново. — Той спря на вратата. — Някой иска ли нещо?
Робърт и Барбара поклатиха глави.
Гарсия излезе и затвори вратата. Хънтър си пое дълбоко дъх.
— Видеото е… много смущаващо — предупреди той.
— Съдейки по онова, което имаме досега — отвърна капитан Блейк и погледна таблото, — не очаквам нищо по-малко.
Хънтър пусна видеозаписа.
Този път видеоклипът беше кратък — двайсет и пет секунди. Започваше с избледняващ кадър отблизо на лицето на Оливър Грифит. Очите му бяха толкова объркани… толкова изпълнени с тъга… толкова изгубили надежда… че лесно можеше да се пренебрегне колко са зачервени и подпухнали. По лицето му се стичаха сълзи, които капеха от брадичката му. Дишането му беше повърхностно, сякаш въздухът около него е разреден.
Кадърът продължи близо осем секунди и завърши, показвайки как треперещите му устни се движат, но не се чу звук.
Не беше необходимо.
Дори едно дете би прочело по устните му: Моля те… недей.
Следващият кадър явно беше заснет няколко минути след първия и също започваше с лицето на Оливър отблизо. Очите му все още бяха зачервени, подпухнали, насълзени и объркани, но сега бяха изпълнени с нещо друго — пълен и тотален ужас.
В устата на Оливър беше напъхано кожено топче, което не му позволяваше да крещи… да се моли… или изобщо да каже нещо.
Камерата се отдалечи и показа цялото тяло на Оливър, здраво завързано с ремъци за кръста на Свети Андрей в мазето му. Той беше гол, но все още цял. Двата омара не се виждаха.
Оливър изведнъж се скова. Всеки мускул в тялото му се напрегна до точката на схващане. Главата му рязко се отметна назад и в същото време очите му се отвориха широко от страх, който го парализира. Топчето в устата му заглуши писъка, който се изтръгна от гърлото му.
Опита да се бори. Опита се да рита. Опита се да извие тяло настрана, но ремъците бяха твърде стегнати и яки. Можеше само да трепери на място.
— Исусе Христе! — възкликна капитан Блейк и потрепери.
Хънтър отмести очи от монитора. Знаеше какво предстои и също като Гарсия, не искаше да го гледа отново.
Видеоклипът отново избледня. Новият кадър, също като предишните два, пак беше заснет отблизо, но не беше на лицето на Оливър, показваше слабините му.
В дясната страна на екрана изведнъж се появи дълга градинарска ножица.
— Мамка му! — капитан Блейк закри с ръце лицето си, но леко разпери пръсти, за да може да вижда екрана.
Хънтър затвори очи и зачака звука, който знаеше, че ще последва.