— Карлос, къде си?
— В Ел Монте. Пред къщата на София Елиът. И ще потеглям към Помона да говоря с детектив Лий.
— Много си бърз. Какво стана със София Елиът? Говори ли с нея?
— Не. Затова се обаждам. Имам новини.
Хънтър се премести на пейката.
— София Елиът и съпругът ѝ Лукас са отлетели за Италия преди два дни. За осемдесет и петия рожден ден на дядо ѝ.
Хънтър се замисли за момент.
— Как разбра толкова бързо?
— От съседката ѝ. Дойдох тук, натиснах звънеца, почуках на вратата — никой не отвори. Докато се опитвах да надникна през прозореца, излезе съседката. Обясних кой съм — и това ми отне известно време — и тя ми каза, че са заминали за Италия преди два дни. Съседката се грижела за котката им. Доколкото знаела, цялото семейство на София отпътувало с нея, тоест баща ѝ и майка ѝ. Затова не си прави труда да ходиш при тях, след като тръгнеш от гимназия „Гардина“.
— Това може да е за добро — отговори Хънтър след кратък размисъл.
— И аз така си помислих — съгласи се Гарсия. — Тук не е останал любим човек, когото Ментора да нападне.
— Кога ще се върнат госпожа Елиът и съпругът ѝ? Щом се грижи за котката им, съседката им трябва да има представа.
— Има. Съпругът трябва да се върне след три дни, в събота сутринта. София щяла да остане още няколко дни, но съседката не е сто процента сигурна.
— Някой под прикритие ще трябва да го следи веднага щом кацне на международното летище на Лос Анджелис.
— Да, и аз си мислех същото. Щом Ментора напада любимите хора, съпругът е най-логичният избор. Това съответства идеално на метода му на действие жертвата да е сама вкъщи, докато партньорът го няма.
— Попита ли съседката дали някой друг е идвал да търси София или съпруга ѝ през последните два дни?
— О, по дяволите! — възкликна Гарсия и се постара тонът му да остане сериозен. — Не. Забравих. Да се върна ли? — Той замълча за ефект. — Не ми е за пръв път, Робърт. Разбира се, че я попитах. Не е виждала друг пред вратата им или около къщата им. Освен това проверих ключалките на вратите и прозорците им. Нищо не изглеждаше да е пипано.
— Още не — отбеляза Хънтър.
— И ти си мислиш същото като мен, нали? Трябва да поставим под наблюдение къщата.
— Абсолютно — потвърди Хънтър и видя, че лампата на външната линия на вътрешния телефон на бюрото на секретарката угасна. — След малко ще вляза в кабинета на директорката на прогимназията. Ти каза, че отиваш в Помона, така ли?
— Качвам се в колата.
— Добре, тогава ще се обадиш ли на капитан Блейк? — попита Хънтър. — Дай ѝ адреса на София Елиът и ѝ кажи веднага да организира екип за наблюдение. Трябва да бъдат там преди края на деня днес.
— Залавям се. Ще говоря с нея.
По-малко от десет секунди, след като приключиха разговора, вратата на кабинета на директорката се отвори и на прага застана средна на възраст жена с безлично, овално лице. Цветът на косата ѝ попадаше в някаква неопределена категория между рус и черен. Кичурите ѝ бяха прибрани на стегнат кок.
— Господин Хънтър — каза тя, явно решавайки да не го нарича „детектив“ пред ученика.
Хънтър стана и стисна ръката ѝ.
— Аз съм директорката Мартинес — представи се тя и посочи. — Моля, заповядайте в кабинета ми.
Преди да последва Хънтър вътре, директорката Мартинес погледна момчето, което седеше на пейката.
— Господин Гудуд. Защо ли не съм изненадана?
— Нищо не съм направил, госпожо Мартинес — отговори момчето и поклати глава.
— Непрекъснато ми го повтаряте, но учителите ви, изглежда, не са съгласни с вас.
Момчето не я погледна в очите.
— Почакайте още малко, господин Гудуд. След няколко минути ще говоря с вас.
Ученикът се нацупи, когато директорката Мартинес се върна в кабинета си и затвори вратата.
Разговорът между Хънтър и директорката не продължи дълго. Госпожа Мартинес беше поела поста директор на прогимназията преди осем години, след пенсионирането на Джоузеф Гриър, който бил директор на прогимназия „Гардина“ близо двайсет години. Това означаваше, че госпожа Мартинес не познава Мелиса, Трой, Джоузи или някой друг от класа през 2009 година. Хънтър я попита за господин Гриър, но тя го уведоми, че за съжаление, той починал от рак преди три години.
— Има ли учители или членове на персонала от 2009 година, които все още работят тук? — настоя Хънтър.
— Мисля, че има двама — отговори директорката Мартинес и превъртя надолу информацията на екрана на компютъра си. — Сега ще проверя.