Хънтър бръкна в джоба на якето си и извади тефтерчето си.
— Да бъдеш учител, става все по-трудно с всяка изминала година, детектив — обясни директорката, докато продължаваше да търси. — Сигурна съм, че можете да си представите. Учебната програма изисква много от всеки… учениците изискват много от всеки… родителите изискват много от всеки и съветът по образование изисква много от всеки. Трудни часове, много работа за вкъщи и недостатъчно заплащане. — Тя повдигна рамене. — От опит знам, че повечето прогимназиални учители или прегарят след осем-десет години, или си намират друга работа, която не е толкова взискателна и е по-добре платена. Вече не е лесно да намериш учители професионалисти. — Мартинес млъкна и кимна към екрана на компютъра си. — Но да, бях права. Господин Хартли, класен ръководител на осми клас и учител по история, и госпожа Андерсън, учителка по английски в осми клас, са били тук през 2009 година. Проблемът е, че в момента госпожа Андерсън е в отпуск по медицински причини, оперираха я преди по-малко от седмица.
Хънтър си записа двете имена.
— Но господин Хартли е на работа днес, нали?
— Да.
След още пет минути директорката Мартинес провери и помощния персонал, но се оказа, че само няколко от тях са били в училището повече от тринайсет години — главният чистач, двама от охраната, трима служители в училищната столова и един от градинарите.
— Бих искал да говоря с всички тях днес, ако е възможно — каза Хънтър. — Особено с господин Хартли.
— Да, разбира се — отговори директорката Мартинес и погледна часовника си. — Проблемът е, че няма кой да замести господин Хартли. Ако нямате нищо против да почакате, сигурна съм, че той с удоволствие ще разговаря с вас веднага щом има почивка, но това може да е чак след последния звънец.
— Мога да почакам — отвърна Хънтър. — Няма проблем.
Директорката Мартинес взе писалка.
— Добре, ще ви напиша имената на всички членове на помощния персонал, които току-що споменах. — Тя бързо написа седемте имена. — Не знам каква е работната им програма за деня, но мога да помоля Бренда да им се обади по радиопредавателите и да им каже да дойдат да разговарят с вас тук в канцеларията. — Директорката Мартинес посочи към вратата и преддверието с двете секретарки.
— Благодаря ви — каза Хънтър и стана. — Но първо бих искал да разгледам годишника от 2009-а, ако може. Снимките имат по-добър ефект от имената, когато искаме да си спомним хората.
— Разбира се, няма проблем — отговори директорката и даде на Хънтър листа с имената. — Ще намерите екземпляр от годишника в нашата библиотека. — Тя замълча, докато обмисляше предложението си. — Всъщност, може би ще бъде по-добре, ако изпратя служителите да говорят с вас в библиотеката. Там ще имате повече уединение, отколкото тук в канцеларията.
— Чудесно — съгласи се Хънтър. — Преди да тръгна, може ли да ви помоля за още една услуга?
— Разбира се.
— Има ли начин да разберете дали някой от тези петима ученици… — той ѝ подаде лист с петте имена, — от осми клас през 2009-а е бил скъсан на поправителен изпит през същата учебна година?
Директорката взе листа от ръката му и мълчаливо прочете петте имена.
— Разбира се — отговори тя и пак седна зад бюрото си. — Дайте ми минутка и ще отворя досиетата им.
Не след дълго Мартинес намери информацията.
— Хммм… Не изглежда някой от тях да е бил скъсан на поправителен изпит. Имат някои ниски оценки, със сигурност — по някоя тройка тук-там, но всички са преминали в по-горен клас.
— Тези досиета случайно да съдържат записки на учители към някое от имената? — пробва Хънтър. — Оплаквания… сбивания… произшествия… такива неща?
Директорката Мартинес поклати глава.
— Не. Нищо подобно. Говорим за хлапета, детектив, тринайсет- и четиринайсетгодишни. За да бъде отбелязано в досието им от прогимназията, трябва да е нещо значимо, например ученикът да е изключен. Не пазим справка за порицанията. Ако го правехме, в училище с хиляда и петстотин ученици щяхме да пълним по една библиотека всяка година.
Излязоха в преддверието и директорката Мартинес каза на същата секретарка, която беше посрещнала Хънтър, да му обясни къде се намира сградата на библиотеката и когато той е готов, да се обади по радиопредавателите на седемте служители от помощния персонал, чиито имена бяха в списъка, който му беше дала.
Секретарката извади от едното чекмедже на бюрото си карта на двора на училището.
Директорката Мартинес задържа отворена вратата на кабинета си, сложи ръце на кръста си и погледна ученика, който седеше на пейката.