Гарсия забеляза израза на несигурност в очите му и премести стола си по-близо до бюрото, само колкото да надникне към екрана на компютъра му.
— Въпреки че какво?
— Въпреки че съм приложил обяснителен коментар към доклада — обясни Лий и посочи монитора, — че предполагам, че самоубийството вероятно е последица от разбито сърце.
Гарсия прочете коментара, който му показа Лий.
— Заради написана на ръка бележка? — Гарсия погледна изненадано Лий. — Педро е оставил предсмъртно писмо? Това не беше споменато във файла, който получихме.
Детектив Лий само повдигна рамене.
— Къде е бележката? — попита Гарсия. — Какво пише в нея? Поне сте го записали, нали?
— Хмм… — Детектив Лий щракна с компютърната мишка, за да отвори папката за случая. — Вероятно имаме снимка някъде.
Една от подпапките беше озаглавена „Снимки“. Лий я отвори и видя, че съдържа само дванайсет изображения, и започнаха да ги разглеждат от горе надолу. Снимката, която търсеха, беше номер осем в списъка и показваше бяло листче хартия на редове, оставено в умивалника на банята. На листчето имаше само едно изречение — дванайсет думи, написани на ръка — от които кожата на врата на Гарсия настръхна.
Детектив Лий забеляза промяната в него и попита:
— Нещо не е наред ли, детектив?
Немигащите очи на Гарсия останаха приковани в бележката.
— Не може да бъде!
67.
Библиотеката на училище „Гардина“ беше по-голяма, отколкото Хънтър очакваше. Секцията с годишниците се намираше на втория етаж и първият годишник на лавицата датираше от 1948-а. Хънтър пребори порива си да го прелисти от чисто любопитство, и взе изданието на прогимназията от 2009 година, със светлосиня корица и с черна пантера в средата.
С годишника в ръка, той намери свободна маса в читалнята и бързо прелисти страниците, докато стигна до випуск 2009-а.
Не беше необичайно за училище с голям брой ученици като „Гардина“ да има по няколко паралелки във всеки випуск. През учебната 2008/2009-а в прогимназия „Гардина“ имаше четири паралелки — 8А клас, 8Б, 8В и 8Г. В 8А имаше петдесет и един ученици, в 8Б — петдесет и двама, в 8В — петдесет и в 8Г — също петдесет и двама.
Тъй като завършваха тогава, на осмокласниците бяха посветени повече страници в годишника, отколкото на другите класове. Имаше и цяла секция — близо четиресет страници — която представяше ученическия живот като цяло и отличаваше отделни ученици заради постиженията им в ученето, спорта, училищните клубове, ученическия съвет и така нататък. Хънтър обаче се интересуваше от страниците за отделните паралелки в осми клас. Те изглеждаха като във всеки друг годишник в Америка — със снимки на лицето на всеки ученик в класа и имената им отдолу — типичен справочник „кой кой е“.
Хънтър бавно прегледа четирите страници на 8А клас, където не откри никого от петимата ученици, които търсеше. Въпреки това, той извади телефона си и снима всяка страница, а после премина към 8Б клас.
Този път имаше пет страници със снимки, големи колкото за документ за самоличност. Първите четири страници показваха четири редици с по четири снимки. Последните шест снимки бяха разпръснати неподредено на петата и последна страница.
Хънтър откри Джанет Ланг и Трой Фостър още на първата страница на 8Б клас. Не беше необходимо да проверява имената им, за да ги разпознае правилно.
На следващата страница Хънтър намери снимка на Педро Бустаменте. Той изглеждаше обикновено хлапе, с гарвановочерна къдрава коса, тъмни очи, закръглени бузи и непринудена усмивка, сякаш му беше приятно да му направят тази снимка — нещо, което повечето прогимназисти определено мразеха.
Първата снимка на третата страница беше на Джоузи Мос. Косата ѝ беше малко по-къса и един нюанс по-тъмна, отколкото когато Хънтър я видя за пръв път преди два дни, но той пак нямаше проблем да я познае. Красотата ѝ не се беше изгубила за тринайсет години, но явно е съзряла. Само от тази снимка лесно можеше да се сетиш, че всяко момче от випуска вероятно е правило всичко възможно, за да привлече вниманието ѝ.
Петата снимка на страницата беше на последния член на групата — София Ризоли. И тя беше привлекателно момиче. Бретонът на дългата ѝ права и тъмна коса падаше над загадъчни тъмнокафяви очи и сърцевидно лице с изящни черти. Скобите на зъбите ѝ не отнемаха нищо от усмивката ѝ, която изглеждаше сърдечна и дружелюбна. Хънтър се запита дали и нейната красота е съзряла по същия начин като на Джоузи Мос.