От чисто любопитство той разгледа всички снимки на учениците от останалите две паралелки — 8В и 8Г клас. Когато приключи, погледна часовника си, бързо се върна в канцеларията на директорката Мартинес и каза на секретарката Бренда, че е готов да разговаря със седемте членове на помощния персонал в списъка, който му беше дала директорката. Десетина минути по-късно Хънтър отново отиде в библиотеката, за да се срещне с господин Барос, главния чистач.
Господин Барос беше на шейсет и четири години, висок и строен мъж и работеше в прогимназия „Гардина“ от двайсет и пет години, през петнайсет от които беше главен чистач.
Хънтър му показа петте снимки от годишника — на Джанет, Трой, Джоузи и Педро.
Първият, когото господин Барос позна, след като примига само два пъти, беше Трой Фостър.
— О, да — каза той с глас, който прозвуча добродушен като израза в очите му. — Помня го. Футболист, нали? Беше страхотен. Адски бърз и много силен. Това хлапе имаше бъдеще.
От другите четирима, единствената, която господин Барос си спомняше бегло, беше Джоузи Мос само защото е била мажоретка.
Хънтър го разпита за Трой и Джоузи и дали си спомня за тях нещо друго, освен футбола и мажоретките, но господин Барос не можа да предложи нищо повече. С извинителен тон той обясни, че вече е стар и паметта му не е същата като преди, и че освен това е бил само обикновен училищен чистач. Учениците минавали покрай него, докато чистел коридорите, класните стаи и тоалетните, но много малко от тях говорели с него. Изпълнявал задълженията си и се стараел да не си пъха носа където не трябва — животът на учениците не му влизал в работата. Господин Барос каза, че помни Трой и Джоузи, защото обичал спорта и когато имал възможност, гледал училищните мачове.
След него Хънтър се срещна с тримата служители в училищната столова, градинаря и единия охранител. Вторият охранител имаше почивен ден.
И петимата помнеха Трой, футболиста, но никой от другите, нито дори Джоузи. Хънтър ги попита за тормоз в училище, сбивания, груби шеги, нещо, което може да се е откроявало. Нещо, в което може би е бил замесен Трой, тъй като те помнеха само него, но никой не си спомняше нищо и всички отговориха по сходен начин на въпросите на Хънтър. Първо, ставало дума за преди тринайсет години, което било предизвикателство за паметта на всеки. Второ, в училище с близо хиляда и петстотин ученици сбиванията, шегите и тормозът се случвали всеки ден, и това не беше преувеличение, а факт — физически по-силните ученици тормозеха по-слабите. Спортистите тормозеха онези, които не спортуваха. Момичетата тормозеха други момичета заради косата, дрехите или обувките им, или някое друго от един милион оправдания да се заяждат и да се държат гадно. Това беше и една от главните причини учениците да се делят на групи. Ако някой минаваше за самотник или аутсайдер, тормозеха него.
Точно когато Хънтър приключи краткия си разговор с охранителя, последният член на помощния персонал в списъка, който беше на разположение, мобилният му телефон започна да вибрира в джоба на якето му.
— Робърт — започна Гарсия, когато Хънтър отговори на обаждането. — Няма да повярваш.
— Откри ли нещо?
— Да.
— Слушам.
— Смъртта на Педро Бустаменте не е самоубийство.
Последва кратко мълчание и след това Хънтър попита:
— Така ли ти каза детектив Лий?
— Не. Детектив Лий е сигурен, че е било самоубийство — отговори Гарсия. — Класически, ясен случай, но аз открих нещо, което не беше споменато в доклада, който получихме тази сутрин.
— Наистина ли? Какво?
— Имало е написана на ръка предсмъртна бележка… оставена в умивалника в банята. Написана с почерка на Педро Бустаменте. Майка му потвърдила, че това е неговият почерк.
Хънтър почувства, че мускулите на челюстта му се стягат.
— Какво пише?
— Седнал ли си?
— Да. Какво пише?
— „В този мрак никоя светлина няма да блести толкова ярко като твоята.“
68.
Хънтър седеше неподвижно, притиснал мобилния телефон до дясното си ухо. Замъглените му очи не бяха втренчени в нищо определено. Мозъкът му обаче работеше на пълни обороти и се опитваше да свърже поредица от събития, която поне за него, започваше да придобива някаква логика.
— Робърт? — попита Гарсия след няколко секунди пълно мълчание. — На телефона ли си?
— Да — отговори Хънтър и после отново последва пауза, изпълнена с мълчание. — Това означава, че Педро Бустаменте е първата жертва на Ментора.