— Сигурен съм — съгласи се Гарсия. — Това е единственият начин да си обясним защо е бил убит той, а не някой негов любим човек. Не защото е бил самотник и не е имал никого. Помислих и за това, но според детектив Лий Педро е бил много близък с родителите си, особено с майка си. Родителите му живеят в Ковина, недалеч оттук. Ще ги посетя веднага щом тръгна от Помона.
— Чудесна идея — каза Хънтър.
— Фактът, че Педро е първата жертва — продължи Гарсия, — също така обяснява защо Ментора го е направил да изглежда като самоубийство, вместо да използва бруталността, на която станахме свидетели в сегашните му убийства. Когато Ментора е нападнал Педро Бустаменте, не е имал метод на действие… не е имал план… дори не е бил „ментор“, а само един много гневен човек, който безразсъдно нанася удар. Това първо убийство… не е било пресметнато, нито обмислено. Било е емоционално. От чиста ярост.
— Съгласен съм — отговори Хънтър. — И затова на Ментора му е отнело повече от една година, за да нанесе нов удар. Не му е харесало как е извършил първата си атака — инсценираното самоубийство. Не е имало страдание, болка, изтезания… нищо. Не е било достатъчно за него, но го е осъзнал едва след като е отнел живота на Педро. След това е трябвало да се организира… нуждаел се е от план за действие… и е трябвало да открие другите членове на групата. — В същия момент Хънтър чу, че училищният звънец бие. Време беше да разговаря с господин Хартли.
— Ако сме прави, Робърт, и първото му нападение наистина е било емоционално действие…
— Това означава, че Ментора вероятно не е бил толкова внимателен, колкото в последните си три атаки — каза Хънтър, който се досети какво ще каже партньорът му. — Това означава, че вероятно е оставил улики на местопрестъплението… за криминалистите. Документирано ли е местопрестъплението?
— Не — отчаяно отговори Гарсия. — Не са го възприели като местопрестъпление, а като ясен, недвусмислен случай на самоубийство, помниш ли? Полицията в Помона има само дванайсет снимки и бюлетин за произшествието. Това е всичко.
— Накарай ги да ни изпратят по имейла всичко, което имат. Всеки файл. Всяка снимка. Никога не се знае какво може да изскочи.
— Вече го направих.
— Добра работа.
— Как върви в прогимназия „Гардина“? Извади ли късмет?
— Още не, но сега ще говоря с един учител, който е преподавал на випуск 2009 година.
— Звучи обещаващо. Аз ще приключа тук в Помона и тръгвам към родителите на Педро Бустаменте. Ще ти се обадя, след като говоря с тях.
Хънтър затвори, но пак не помръдна от мястото си. Умът му разместваше нещата и свързваше различни хипотези. Той беше разследвал случаи, в които серийният извършител демонстрираше подобно поведение — първото убийство беше от чиста ярост, или спонтанно нападение, последвано от дълъг инертен период, през който убиецът се организира и измисля план. В тези подобни случаи винаги имаше една постоянна величина — яростта никога повече не измества рационалното мислене.
От чисто любопитство Хънтър прелисти годишника до задната корица и потърси датника. Беше празен. Никой не е взимал за вкъщи този годишник.
Той погледна часовника си. Наистина беше време да отиде да се срещне с господин Хартли, но когато понечи да затвори годишника, забеляза, че последните четири страници са част от специална ученическа секция, която не беше видял досега.
Хънтър набързо прочете секцията и разгледа дванайсетте снимки на ученици на тези страници — нищо важно, но нещо на последната страница на тази последна секция породи съвсем нова мисъл в ума му. Още една малка вероятност.
Той бързо стана и отиде до секцията с годишниците. Този път взе годишника от 2010-а на прогимназията.
Застанал до лавицата, Хънтър прелисти годишника на последните няколко страници, търсейки същата специална секция, която току-що беше намерил в годишника от 2009-а. Имаше такава секция, този път седем страници вместо четири. Хънтър прочете страниците и разгледа снимките — нищо. Още една малка вероятност, която не даде резултат, но докато връщаше годишника на лавицата, Хънтър спря.
Чакай малко — прошепна той на себе си. Може би гледам погрешния годишник.
Очите му огледаха лавиците, докато намериха друго издание от 2010-а — това за гимназия „Гардина“, не за прогимназията.
В това би трябвало да има много повече логика — сам на себе си каза Хънтър.
Хънтър взе годишника и отново прелисти на последните няколко страници, докато намери секцията, която търсеше.
Гимназиалният годишник беше значително по-дебел от прогимназиалния. Последната, специална секция имаше общо двайсет и една страници, но не се наложи Хънтър да ги преглежда всичките. Щом прелисти до началото на секцията, той се вцепени. Не можеше да повярва на очите си.