Този път капитан Блейк наведе глава. Хънтър и Гарсия не знаеха, но преди да стане капитан на отдел „Обири и убийства“ в лосанджелиската полиция, една от най-близките ѝ приятелки беше отнела живота си в един неделен следобед. И до ден-днешен Барбара се питаше „защо“.
— Проблемът е — продължи Хънтър, — че в повечето случаи много рядко има задоволителен отговор, дори когато е оставено писмо, защото единственият, който знае защо го е направил, е човекът, който е умрял. Всичко друго са спекулации… но за съжаление, човешкият мозък не може да го превъзмогне и прави точно това. Ние, човешките същества, се нуждаем от отговори за неща, които не разбираме. Това е естественото ни поведение.
— И когато не можем да намерим истинските отговори, за да облекчим болката — добави Гарсия, — сме склонни да си ги измисляме.
— Да — съгласи се Хънтър. — И съм сигурен, че в главата си Майкъл Уилямс е отговарял на този въпрос милиони пъти, с милиони различни отговори, но дълбоко в душата си повечето от нас знаят, че отговорите, които измисляме в главите си, не са реални, и това означава едно — никога не преставаме да питаме „защо“. — Хънтър почука с десния си показалец по снимката на Майкъл Уилямс на таблото. — Той никога не е престанал.
Капитан Блейк се замисли за хилядите сценарии, които беше създала в главата си през годините за случилото се с приятелката ѝ в онзи неделен следобед. Защо го беше направила? Какви мисли се бяха въртели в ума ѝ в минутите преди смъртта? Защо не беше поискала помощ?
— И дванайсет години по-късно — каза Гарсия и отново привлече вниманието на капитан Блейк към настоящия момент, — Майкъл Уилямс очевидно открива нещо, което не е знаел дотогава. Може би е срещнал случайно някоя стара приятелка на сестра си… или някого от тях. — Той посочи снимките на петимата членове на групата от прогимназия „Гардина“.
— Възможно е — съгласи се Хънтър. — И ако е станало така, предполагам, че е срещнал Педро Бустаменте и затова той е бил първата жертва, а не някой негов любим човек.
— Това щеше да бъде следващият ми въпрос — каза капитан Блейк. — Всичко, което ти току-що каза за страданието и че убиецът ги кара да преживеят изпитанието да загубят любим човек, не се отнася за първото убийство, нали? Ако наистина е било убийство, а не самоубийство.
— Било е убийство — потвърди Гарсия и после набързо ѝ разказа за разговора си с детектив Лий. Обясни ѝ за първия стих от посвещението на Майкъл Уилямс на сестра му, който е бил намерен в умивалника в банята на Педро Бустаменте, и как лесно е бил сбъркан с предсмъртна бележка, и накрая — за едната прерязана китка. — Педро Бустаменте е бил началото на всичко — заяви Гарсия. — Преди Бустаменте не е имало „Ментор“, не е имало стратегия, не е имало отмъщение и не е имало метод на действие. Това първо нападение — той посочи снимката, — не е било планирано или обмислено. Поне не като останалите. Първата атака е била емоционална. Майкъл Уилямс е нанесъл удара от силен гняв, след като е открил истината за самоубийството на сестра си.
Съдейки по израза в очите на капитан Блейк, Хънтър разбра, че и за нея нещата най-после започват да придобиват логика.
— Затова след първото убийство той е решил да ги издири всичките — заключи Барбара.
— Точно така — съгласи се Хънтър. — Но след като е приключил с първата жертва, е осъзнал, че не е доволен от онова, което е направил. Инсценирането на самоубийство не е заситило глада му… не е утолило жаждата му за отмъщение. — Той прокара пръсти по устните си. — И е лесно да се разбере защо. Педро Бустаменте е бил мъртъв — вече няма страдание и болка… нищо, но Майкъл Уилямс е бил все още жив… измъчена душа от дванайсет години… все още наранен… все още страдащ… все още гневен. Според него това не е било справедливо.
— Затова Майкъл отделя време, за да измисли план — каза капитан Блейк. — Как да ги накара да страдат по същия начин, по който той страда.
— Да им стори същото, каквото те са сторили на него — добави Гарсия и кимна.