Ментора беше паркирал на улицата за по-малко от пет минути, три къщи по-нататък от дома на София Елиът, когато детективът от полицията спря пред къщата ѝ, слезе от колата и позвъни на вратата.
Никой не отвори.
Детективът отиде да надникне през прозореца, когато госпожа Пъркс излезе да говори с него.
Това не влизаше в първоначалния сценарий, поне не и за следващите няколко дни. Щом ченгетата вече знаеха за София Елиът, това означава, че подреждаха парчетата на пъзела по-бързо от очакваното, което наложи промяна в плановете.
Беше му отнело четиринайсет месеца подготовка, наред с огромно търпение и дисциплина, да прекарва ден след ден… нощ след нощ, за да наблюдава и разучава всяка жертва… да научава навиците и графиците им… да разбере точно кога ще си бъдат вкъщи сами и колко дълго, за да получат онова, което ги очакваше… онова, което заслужаваха.
Новият план не беше идеален… не беше изпипан и прецизен в детайлите като първоначалния. Освен това и много по-рискован, но щеше да успее, защото трябва да успее.
Ментора отново напълни чашата си, застана до прозореца и изгълта бърбъна. Алкохолът беше добре дошъл… оценен… необходим.
Чакането най-после щеше да свърши, но първо трябва да направи още едно нещо.
73.
Поради ъгъла на камерата и факта, че Дженисис Уилямс беше провряла палци през гайките на джинсите си, ръцете ѝ не се виждаха много добре. Гарсия и капитан Блейк ги забелязаха едва след думите на Хънтър, но дори след като протегнаха вратове, за да видят по-отблизо, пак не бяха сто процента сигурни какво точно виждат.
— Какво не е наред с ръцете ѝ? — попита Барбара и присви очи, докато гледаше снимката. — Липсва някой от пръстите ѝ?
— Нарича се ектродактилия — обясни Хънтър. — Вроден генетичен дефект, който се характеризира с липса или малформация на един или повече от пръстите на ръцете и краката. Господин Хартли ми каза, че били засегнати само ръцете на Дженисис, не и краката. В нейния случай показалецът и средният пръст на двете ѝ ръце не са се развили. — Хънтър посочи на таблото. — Не може да се види добре на тази снимка заради позицията на палците ѝ, но според господин Хартли палците ѝ са били извити навътре, в кокалчетата, а безименният ѝ пръст и кутрето били сраснали с ципа, създавайки илюзията, че тя има само палец и един пръст на ръката си. — Той отиде до бюрото си и взе нова разпечатка. — Потърсих информация за ектродактилията, аномалията има шест нива на тежък характер. Извитият навътре палец заедно с ципата между единствените два пръста, останали на ръката, се смята за пето ниво.
— С други думи, доста тежко състояние — отбеляза Гарсия.
Хънтър кимна.
— Да, но Дженисис си служела сравнително добре с ръцете. Можела да пише, да рисува, да печата, да шофира, да хваща предмети и така нататък. — Той закачи разпечатката на таблото. — Ето как вероятно са изглеждали ръцете ѝ. — Изображението беше от специализиран медицински уебсайт и показваше ръка, засегната от ектродактилия, на която безименният пръст и кутрето бяха свързани с ципа и палецът беше извит навътре в кокалчето.
Хънтър даде на Гарсия и капитан Блейк няколко секунди да разгледат разпечатката и после хвърли бомбата.
— Заради начина, по който това състояние кара мускулите на ръката да атрофират и костите да променят формата си — обясни той и посочи на таблото, — ектродактилията се нарича още „синдром на рачешката щипка“.
Два чифта очи се отместиха към него с изненада.
— Шегуваш ли се? — попита Гарсия, макар отлично да знаеше, че Хънтър не би се пошегувал за такова нещо.
Хънтър леко поклати глава.
Гарсия насочи вниманието си към снимките от местопрестъплението с Оливър Грифит.
— Най-после това започва да придобива някаква логика. — Той посочи снимките с омарите, закачени на бедрата на Оливър.
— Това са били знаци — каза Хънтър. — Но не са насочени към нас. Насочени са към човека, за който убиецът е знаел, че ще открие трупа.
— Съпругата на Оливър — каза Гарсия. — Джоузи.
— Точно така — потвърди Хънтър. — Ментора е искал тя да знае защо е умрял съпругът ѝ. Затова е използвал омарите. Затова е написал изречението на стената. Били са знаци. Убиецът е искал Джоузи да си спомни.
— Тогава той играе проклета игра — гневно заяви капитан Блейк. — Играта „Хвани ме, ако можеш“.
— По-скоро игра на отгатване. Игра „Кой съм аз“.
— Но защо е оставил улики само на последното от четирите местопрестъпления? — попита капитан Блейк.