Все още не им беше провървяло. Освен съседката, която влязла да нахрани котката, никой друг не се беше приближавал до къщата.
Хънтър си взе душ и хапна затоплена в микровълновата фурна вечеря, после си наля щедра доза „Глен Алахи“, петнайсетгодишно малцово шотландско уиски, и седна на дивана в дневната. Предпочете да не святка лампите. На тъмно беше по-отпускащо.
Той допря чашата до устните си и вдъхна аромата на опушено в алкохола. Долови нюанси на бонбони лакта и сладки подправки и след това най-после отпи малка глътка от течността с цвят на кестен. Мекото шотландско уиски се затопли в устата му и Хънтър го задържа, докато ароматите се развиха във вкусове.
Уискито отслаби част от напрежението в мускулите му, забави лавината от мисли в главата му и му позволи да се отпусне достатъчно, за да задреме.
В онази нощ, неизвестно защо, безсънието най-после реши да го остави на мира, защото Хънтър спа на дивана в дневната си малко повече от четири часа. Събуди го не някой от множеството кошмари или мрачни мисли, които го измъчваха от малък. Не беше и мозъкът му, който крещеше да се върне в реалността, нито дори звънът на телефона. Този път го събуди един обикновен сън — нищо особено, нищо страшно — само сън — как слага цветя на гробовете на родителите си, нещо, което правеше на всеки две седмици.
Хънтър се стресна и се събуди. Примига бързо и погледна колко е часът. 4:53.
Не беше забравил за цветята този месец. Ходи на гробището преди няколко дни — миналата събота. Не заради това го събуди сънят. Събуди го идеята, която му беше подсказал.
Въпреки посещенията, Хънтър плащаше годишна такса един от пазачите да се грижи за гробовете на родителите му — дребни поправки, почистване след проливни дъждове, плевене… обща поддръжка. Това означава, че администрацията на гробището, където бяха погребани родителите му, имаше данните му за връзка — име, настоящ адрес, телефонен номер и електронен адрес. Те се свързваха с него, ако има проблем или беше необходимо нещо.
С тази мисъл наум, можеше да предположи, че някой, чиято сестра означава толкова много за него — някой, който убива хора, за да отмъсти за смъртта ѝ — би ходил да носи цветя на гроба ѝ от време на време. Ако е така, тогава имаше вероятност Майкъл Уилямс, също като Хънтър, да плаща годишна такса, за да се грижат за гроба на сестра му триста шейсет и пет дни в годината. Хънтър трябваше само да разбере в кое гробище е погребана Дженисис Уилямс и да се надява на най-доброто…
В Съединените щати правителството поддържаше специална база данни за погребенията, която не беше отворена за публичен достъп. Базата данни се управляваше от филиал на Департамента по здравеопазване, който се наричаше Администрация за здравни ресурси и услуги. Хънтър влезе в базата данни като полицай и започна да търси, надявайки се, че Дженисис Уилямс е погребана, а не кремирана.
Не след дълго, по-точно след две-три секунди, на екрана се появи резултат. Дженисис Уилямс не беше кремирана. Беше погребана, при това в същото гробище, където бяха и родителите на Хънтър. Мемориалният парк „Роуз Хилс“ в Уитиър беше най-голямото гробище в Северна Америка, с повече от четиристотин и петдесет хиляди гроба.
Когато обаче страницата се зареди на екрана на компютъра, Хънтър спря и се втренчи с немигащи очи в думите пред очите си. Прочете ги три пъти и после притисна пръсти до слепоочията си.
— Не може да е така — промълви той и бързо започна друго търсене.
Същият резултат. Това можеше да означава само едно.
Пак грешка.
75.
Мемориалният парк „Роуз Хилс“ отваряше порти всеки ден точно в осем, но Хънтър беше редовен посетител от много години и знаеше, че винаги има някой в административния офис или погребалния дом още в седем сутринта. Също така знаеше, че някои от гробокопачите и работниците по поддръжката започват работа най-малко два часа преди това. Ето защо, в шест и половина, Хънтър вече стоеше на „Уъркман Хил Роуд“ пред главните порти на гробището с площ хиляда и четиристотин акра. Знаеше, че е дошъл твърде рано, но въпреки това натисна звънеца на домофона, в случай че извади късмет.