В тази душа никоя болка няма да бъде по-силна от болката да загубя теб.
В този живот нищо друго няма смисъл, когато ти не си тук.
Никога няма да бъдеш забравена.
От търсенето в апартамента си Хънтър вече знаеше какво ще открие, но когато видя реалния гроб и прочете думите на втората надгробна плоча, по гърба му полазиха ледени тръпки.
Майкъл Уилямс
25 май 1992 — 2 октомври 2010
На 18 години
Многообичан син и брат
Сега се грижи за сестра си на небето.
Почивайте в мир, ангели мои.
Думите на тези надгробни плочи сякаш смразиха още повече и без това вече студения въздух около Хънтър.
— За всички гробове на тази „Морава“ се грижи Марио — обясни Рамос. — Мога да го доведа, ако искате. Той започва работа в пет днес. По същото време като мен, но аз се грижа за много от гробовете в „Морава Панорама“. — Рамос посочи надясно, към парцела срещу алеята за коли, на която се намираха. — Много пъти съм я виждал тук. Цветята на този гроб винаги са свежи. — Той замълча за момент и се почеса по челото. — Всъщност съм сигурен, че тя беше тук вчера, късно следобед. Видях я, докато работех в „Панорама“. Затова цветята са толкова свежи.
Челюстта на Хънтър увисна от изумление.
— Тя?
Рамос кимна.
— Да, жената, която посещава този гроб. Тя идва абсолютно редовно.
76.
Когато Гарсия пристигна в кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“ в девет без петнайсет сутринта, Хънтър вече беше прекарал повече от един час на петия етаж на Главното управление на полицията, работейки с екипа за проучвания.
В административния офис на Мемориалния парк „Роуз Хилс“ Хънтър установи, че човекът, регистриран като контакт за връзка за гроба на Дженисис и Майкъл Уилямс, е Джон Уилямс, баща им, но Марио Кастро, работникът по поддръжката на гробовете в „Паркова морава“, беше дал на Хънтър най-важната информация.
— Какво е всичко това? — попита Гарсия, когато влезе в кабинета им, и посочи новите снимки и документи, които партньорът му се готвеше да закачи на таблото.
— Нищо чудно, че не можахме да го открием — каза Хънтър, без да отклонява вниманието си от разпечатката на бюрото си. — Търсили сме погрешния човек.
— Какво? — Карлос преметна якето си на облегалката на стола си. — Как така погрешният човек?
— Майкъл Уилямс… — Този път Хънтър погледна партньора си. — Той е мъртъв.
— Какво? — На лицето на Гарсия се изписа объркване. — Кога е умрял?
— През 2010-а — отговори Хънтър. — Малко повече от една година, след като е завършил гимназия „Гардина“. Бил е на осемнайсет.
Мълчанието на Карлос изглеждаше изпълнено със съмнение.
— Сигурен ли си?
Хънтър взе една от новите снимки на бюрото си и я подаде на Гарсия. Беше една от снимките, които направи на гробището, и показваше надгробните плочи на Дженисис и Майкъл Уилямс.
Гарсия се втренчи мълчаливо в снимката и когато отново погледна Хънтър, изглеждаше пълен с въпроси.
— Да, знам — кимна Хънтър.
— Какво се е случило? Как е умрял?
Хънтър взе друга разпечатка от бюрото си.
— Тъй като знаех точната дата на смъртта му, по-лесно и по-бързо намерих доклада от аутопсията му. — Той подаде разпечатката на партньора си.
— Свръхдоза? — недоверчиво попита Гарсия.
— Хероин — потвърди Хънтър.
Гарсия отново погледна разпечатката.
— Почакай. Как успя да научиш всичко това за една нощ? Как разбра къде да търсиш?
— Не знаех — отговори Хънтър и набързо разказа на партньора си за идеята, която му беше подсказал сънят му, и какво е открил в административния офис на Мемориалния парк „Роуз Хилс“.
— Тогава сега търсим Джон Уилямс — каза Гарсия. — Нали съзнаваш, че Джон е още по-популярно име от Майкъл? Щом се мъчихме толкова усилено да открием Майкъл Уилямс…
— Не търсим него — прекъсна го Хънтър. — Той не е извършителят.
— Откъде знаеш?
— Защото той не ходи на гроба на Дженисис и Майкъл — отговори Хънтър. — Не той оставя цветя там на всеки две седмици… а майка им.
Гарсия примига стъписано.
— Името ѝ е Линда Уилямс.
На мозъка на Гарсия му бяха необходими няколко секунди, за да обработи чутото. Той разтърси глава, сякаш за да се събуди.
— Почакай… Искаш да ми кажеш, че жена прави всичко това? — Гарсия посочи към таблото. — Една жена да бъде толкова жестока… толкова зла?
През годините беше добре документирано, че жените убийци са много по-малко садистични от мъжете убийци. Те използваха по-малко насилствени методи, например отравяне или удушаване, а не осакатяване или някакъв подход, който причинява обилно кървене и обезобразяване. Историята също така показваше, че жените почти никога не изтезават жертвите си, преди да ги убият.