— Време е да тръгвам, ангел мой — прошепна тя. — Нека да приключим.
80.
— Нямам властта да спра полет на Международното летище на Лос Анджелис, Робърт — отговори капитан Блейк по телефона, след като Хънтър ѝ разказа за новото развитие. — Особено международен. Трябва ни федерална заповед и за да я издействам, се нуждаем от неоспорими доказателства, че Линда Евънс или Линда Уилямс… или с каквото там име се подвизава… е убила всичките тези хора. Знаеш го. А доказателството е точно това, което нямаме. — Последва половин секунда мълчание. — Истината, Робърт, е, че не можем да я свържем с нито едно местопрестъпление — няма пръстови отпечатъци… няма ДНК… нищо. Знаеш и това. Никой федерален съдия няма да подпише заповед да спре международен полет въз основа на теория, защото всъщност това е всичко, което имаме, само теория. И колко време каза, че остава до излитането по разписание?
Хънтър отново погледна часовника на таблото на колата.
— Единайсет минути.
Капитан Блейк се изсмя мрачно.
— Дори да имах всички необходими доказателства, сега и тук пред мен, пак нямаше да имаме шанс да получим федерална заповед за толкова малко време. На какво разстояние сте от летището?
— На около седемнайсет минути, капитане — отговори Гарсия. — Плюс-минус.
— Никой самолет не излита навреме от ЛАКС — каза капитан Блейк. — Винаги има закъснение.
— С нашия късмет, няма да се изненадам, ако излети десет минути по-рано — подхвърли Гарсия.
— Ще се обадя на шефа на полицията — каза тя с развълнуван глас. — Някой може да използва връзките си. Ако той не може да спре полета, сигурно ще може да го забави. Но все пак, настъпи газта, Карлос.
— Какво мислиш, че правим, капитане? — измърмори Гарсия. — Бутаме колата?
— Обади ни се, ако имаш новини, капитане — каза Хънтър и затвори.
— Знаеш, че Линда Евънс не бяга от страната, нали? — попита Гарсия и свърна наляво, за да изпревари фолксваген „Голф“, чийто шофьор не обръщаше внимание на проблясващите полицейски светлини и сирените.
Хънтър не отговори. Търсеше номер в контактите си в телефона.
— Тя ще нападне Лукас Елиът в Италия — продължи Гарсия. — Не съм сигурен дали това е бил първоначалният ѝ план, или е разбрала, че сме я разкрили и е решила да ускори нещата, но така или иначе, ходът ѝ е адски дързък.
Хънтър намери името, което търсеше.
— Почакай — каза той и вдигна пръст. — Хрумна ми идея.
— Наистина ли? — Гарсия отмести очи за миг към партньора си и после отново се съсредоточи в пътя. — Каква идея? На кого се обаждаш?
— На Амбър Бърнет — отговори Хънтър и доближи телефона до ухото си.
— Коя е Амбър Бърнет?
— Една позната. По-рано беше полицай от Федералната авиационна маршалска служба. Сега е шеф на Авиационната маршалска служба на ЛАКС. Знам, че този полет е международен, но може би тя ще измисли някакъв фокус.
До излитането оставаха седем минути.
Гарсия кимна.
— Силно се надявам да знае някой хубав, шибан фокус!
81.
Макар че беше във втора класа, седалката беше много по-удобна, отколкото Линда очакваше.
Това беше вторият ѝ международен полет. Първият беше само преди няколко години, когато летя до Канада, за да посети шест училища за своите еднодневни семинари за депресията и самоубийствата сред тийнейджърите. Наистина ѝ се искаше да отива в Европа поради далеч по-различни обстоятелства. С удоволствие би прекарала повече време в Италия, Франция, Великобритания, Германия, Испания и много други страни, но такива карти ѝ се паднаха, и тя ги играеше по най-добрия начин, по който би могла.
Ръчният ѝ багаж и торбичката от безмитния магазин вече бяха прибрани в багажното отделение над седалката ѝ. На вратата на самолета две много хубави и много руси стюардеси посрещаха идващия поток от пътници.
Други две, по една на всяка пътека, помагаха на пътниците във втора класа, и още две правеха същото в първа класа. Хората се качваха през вратата в средата на самолета, малко пред крилото. Пътниците в първа класа бяха насочвани надясно, към предната част на самолета, а тези във втора класа отиваха наляво, към средата и задната част.
Линда правеше всичко възможно да изглежда спокойна — облегната назад на седалката, беше кръстосала крака небрежно. Предпазният ѝ колан беше закопчан и ръцете ѝ бяха на коленете. Но съвсем не беше спокойна. Знаеше, че докато самолетът не се издигне във въздуха, нещата въпреки всичко може да се объркат. Затова, въпреки привидно спокойното си поведение, Линда не откъсваше очи от двете стюардеси на вратата пред нея и анализираше всеки пътник, който се качва на борда.