Какво става, мамка му? — измърмори Мелиса, но видеозаписът още не беше свършил. Камерата се насочи към кухнята ѝ и електронния часовник на плота, до купата с плодовете. Часът беше 02:24.
Очите на Мелиса се стрелнаха към горния ляв ъгъл на екрана на телефона ѝ — 02:38.
Преди четиринайсет минути. Това означава, че тя беше под душа, когато е бил заснет видеоклипът.
Точно преди записът да свърши, изпращачът прошепна нещо в микрофона, но не достатъчно силно, и Мелиса не разбра какво каза. Тя превъртя видеоклипа назад няколко секунди, увеличи звука на телефона и го доближи до ухото си, но пак не чу какво каза гласът.
Докато доближаваше телефона до ухото си, Мелиса леко изви глава надясно, по посока на вратата на спалнята, която беше оставила открехната.
И тогава най-после осъзна, че не е сама в къщата.
Скрито в мрака на коридора, в пролуката между вратата на спалнята и рамката, тя съзря лице, което ѝ се усмихваше.
2.
— Здравейте — поздрави високата жена с кожа с цвят на маслина, когато отвори вратата, за да посрещне новодошлия. — Вие сигурно сте Робърт.
Детектив Робърт Хънтър, от отдел „Свръхтежки убийства“ на лосанджелиската полиция, малко се изненада, но изражението му не издаде нищо. Той се усмихна учтиво и кимна.
— Да, аз съм.
Гарвановочерната коса на жената падаше доста под раменете ѝ и идеално подчертаваше дълбоките ѝ златистокафяви очи. Изящните черти на младежкото ѝ лице бяха допълнително омекотени от две очарователни трапчинки, които се появяваха всеки път, когато заговори.
— Аз съм Дениз — представи се тя, отговори на усмивката му и протегна ръка със съвършен маникюр. — Стара приятелка съм на Ана.
— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Хънтър и стисна ръката ѝ.
Дениз носеше бели маратонки и бяла тениска, пъхната в избелени сини джинси, естествено скъсани на лявото коляно. Сребърната верижка на медальона на шията ѝ беше къса и разкриваше малко, но много детайлно изобразено анатомично сърце.
— Ето те и теб — въздъхна детектив Карлос Гарсия, партньорът на Хънтър в отдел „Свръхтежки убийства“, който изникна иззад Дениз. Беше с дълга, тъмна престилка, на гърдите му с големи бели букви пишеше: „Целуни готвача“.
— Предпочитам да не го правя. — Хънтър кимна към думите от надписа.
Гарсия се засмя и поясни:
— Подарък от Ана… Сякаш нямаше да се досетиш.
— Да взема ли това? — попита Дениз и протегна ръце към пазарската торбичка, която Хънтър носеше. Трапчинките на бузите ѝ се появиха и после също толкова бързо изчезнаха.
— Разбира се. — Той ѝ даде торбичката. — Благодаря.
— Влизай — покани го Гарсия и посочи към къщата с шпатулата за грил, която държеше в дясната ръка.
— Ще оставя тези неща в кухнята — обясни Дениз и се скри в къщата.
— Идваш абсолютно навреме, в идеалния момент — обяви Гарсия, когато Хънтър пристъпи в малкото антре и затвори вратата. — Първата партида пиканя току-що слезе от барбекюто! Ана го разрязва.
Пиканя бе най-популярното печено говеждо в Бразилия. Перфектно прошарено и крехко и мнозина го смятаха за идеалната пържола на грил. Хънтър научи за пиканята едва преди няколко години, когато Гарсия за пръв път го покани на барбекю в дома си.
Карлос Гарсия, който беше роден в Бразилия, но я беше напуснал едва на десет години, след развода на родителите си, беше наследил уменията си да пече на скара от баща си и се справяше страхотно.
— Всички са навън — обясни Гарсия и врътна глава. — Отивай направо при тях, Хънтър, аз трябва да взема нещо от кухнята. Ще се видим навън.
Кой знае защо, но Хънтър не беше твърде общителен, особено пък на светски събирания.
— Робърт! — извика радостно Ана, когато той излезе в задния двор.
Гарсия се беше оженил за ученическата си любов веднага след като завършили гимназията. Неизменна оптимистка, подкрепяща напълно съпруга си и с остър като бръснач ум, Ана беше и най-милата жена, която Хънтър познаваше. Красотата ѝ, макар и необичайна за традиционния вкус, беше не по-малко обаятелна.
Ана се усмихна лъчезарно, приближи се до Хънтър и го целуна по двете бузи. Късата ѝ черна коса беше леко разрошена, местеше слънчевите си очила от очите на главата и обратно, и когато Хънтър се появи на двора, тя току-що ги беше вдигнала на главата си.