— Ако е искал тя да се страхува — продължи Гарсия, — това наистина е успяло да я уплаши. Няма как да е гледала видеозаписа сама вкъщи и да не си е изкарала ангелите.
— Видеоклипът още не е свършил — рече Хънтър и погледна екрана на мобилния си телефон. — Има още четири секунди.
Гарсия се премести, така че да вижда екрана.
Хънтър пусна видеозаписа.
Отначало не се случи нищо особено. Камерата остана насочена към часовника в кухнята, но през последните две секунди от мъничките високоговорители на телефона на Хънтър се разнесе звук, който накара сърцата им да пропуснат един удар.
— Какво беше това? — попита Гарсия и свъси вежди.
— Прозвуча като шепот — отговори Хънтър, превъртя назад видеоклипа съвсем малко и усили звука докрай. Отново почука с пръст по екрана, за да пусне видеозаписа, и двамата с Гарсия доближиха уши до телефона.
Хънтър беше прав. Убиецът беше казал нещо в микрофона. Три едва доловими думи, но достатъчно стряскащи, за да вцепенят от страх всеки.
И сякаш думите не бяха достатъчно ужасяващи, но и убиецът ги прошепна гальовно, като любовна ласка, която ги превърна в още по-смразяващи кръвта.
„Вече съм вътре.“
24.
Небето над Сан Франциско приличаше на изпъстрена в синьо и бяло мозайка. Тънки облаци замрежваха утринното слънце, но и през тях проникваше достатъчно, за да затопли деня до приятната температура, която позволи на Трой Фостър да облече любимата си тениска в камуфлажни цветове.
Както беше казал на Кирстен, след срещата си тази сутрин той веднага се качи в пикапа и потегли на път. Към десет и четиресет Трой вече минаваше по моста между Сан Франциско и Оукланд, а към единайсет и трийсет вече караше по магистрала номер пет, отправяйки се към Лос Анджелис.
В един идеален свят пътуването от шестстотин и трийсет километра между Сан Франциско и Лос Анджелис би отнело на Трой пет-шест часа, но магистралите в Калифорния много рядко играеха по правилата, и магистрала номер пет беше една от най-оживените в целия щат. В онзи ден множеството тежкотоварни камиони и ремонтът на отсечка, дълга километър и половина, добавиха още два часа и половина към пътуването, а и движението се забави до скоростта на охлюв, точно когато Трой стигна до окръг Фресно. Тъй като нямаше какво друго да прави, пусна музика.
Сутринта, преди да потегли от Сан Франциско, Трой позвъни на Кирстен само за да ѝ каже, че вече е на път. Тя не отговори. След петото позвъняване се включи гласовата ѝ поща. Остави кратко съобщение, в което ѝ каза, че пътува и че по-късно пак ще ѝ се обади и ще я уведоми, ако нещо го забави по пътя.
Трой ѝ позвъни отново към един и половина следобед, когато спря, за да обядва. Кирстен пак не отговори и след петото позвъняване се включи гласовата ѝ поща.
— Здравей, скъпа, аз съм. Получи ли първото ми съобщение? Къде си? Искам само да ти кажа, че дотук движението беше нормално. Ако продължи така, би трябвало да съм вкъщи някъде към шест-седем часа. Липсваш ми. Обади ми се или ми пиши, за да знам, че си получила съобщенията ми. Трябва да затварям. Обичам те.
В случай че нещо не беше наред с гласовата поща на Кирстен, той ѝ изпрати съобщение и по „УотсАп“. Два часа по-късно тя все още не му се беше обадила. Трой обаче не се притесни. Още не. Когато е на работа, Кирстен никога не държеше телефона в себе си. Не можеше да е в нея и да започне да звъни по време на операция, затова го оставяше в шкафчето си. Това създаде навик и през повечето дни Кирстен забравяше за телефона си и го проверяваше едва когато свърши дежурството ѝ. Днес обаче Кирстен имаше почивен ден. Вярно, тя често изключваше звука на телефона си и понякога, през почивните си дни, излизаше да потича и го оставяше вкъщи. Но дори случаят да е такъв, Трой беше оставил първото си съобщение преди единайсет сутринта, докато напускаше хотела. Сега наближаваше четири следобед, Кирстен вече би трябвало да го е проверила.
Имаше вероятност годеницата му да е изгубила или повредила телефона си. Вече ѝ се е случвало.
Към седем и половина вечерта, когато спря за последен път — на около един час и половина път от Лос Анджелис — Трой все още не се беше чул с Кирстен.
И започна да се тревожи.
Естествено, той се опита да предположи защо тя не му се е обадила или дори не му е изпратила съобщение. Беше ли ядосана за нещо? Ако е така, Трой не се сещаше защо. Единственото приемливо обяснение, което успя да измисли за мълчанието ѝ, беше, че са я повикали в болницата.
Може би някоя от сестрите се е обадила, че е болна, и са повикали Кирстен в последната минута, помисли си той. Това се беше случвало няколко пъти.