Ако се е наложило да замества през цялата следобедна смяна, това би обяснило защо все още не му се е обадила или изпратила съобщение.
Това трябва да е, реши Трой. Повикали са я в болницата. И все пак, когато спря на бензиностанцията, той извади телефона и отново ѝ позвъни. Гласова поща.
— Здравей, любов моя, пак съм аз. Добре ли си? Не си ми ядосана, нали? Не, разбира се. Аз съм съвършен. — Трой се засмя. — Е, предполагам, че някой се е обадил, че е болен, и е трябвало да си замъкнеш задника на работа в почивния си ден, прав ли съм? Много неприятно, скъпа. Знам, че не можеш да откажеш, но все пак… гадно е. Все едно… да те информирам набързо. След последното ми съобщение движението адски се скапа и нещата се забавиха. Вече е седем и половина, а аз все още имам един час и половина път. Ако не се обърка нещо друго, би трябвало да съм у дома между девет и десет, но, моля те, обади ми се или ми пиши, щом получиш това. Обичам те и нямам търпение да те видя.
Ставаше късно и Трой отново започна да огладнява. Сега, след като разбра, че няма да успее да се върне вкъщи за вечеря, той реши да си вземе още един бургер с голяма порция пържени картофки, но този път го занесе в пикапа си. Реши да яде, докато шофира, за да не губи повече време.
Движението малко се разреди и вече не беше толкова натоварено и към осем и половина Трой навлезе в района на Голям Лос Анджелис. В девет стигна до южната страна на хълмовете, където реши да мине по Футхил Фрийуей вместо по Голдън Гейт Фрийуей. Голдън Гейт Фрийуей щеше да го отведе през центъра на Лос Анджелис, където движението по всяко време на денонощието обикновено беше проблем. Решението му се оказа правилно. Движението по Футхил Фрийуей беше нормално, доколкото това е възможно.
Докато прекосяваше Глендейл, Трой погледна часовника на таблото — 21:15. А Кирстен все още не се е обадила, нито е писала.
Дали пък не са я зашлевили с двойно дежурство в почивния ѝ ден? В такъв случай тя щеше да бъде на работа шестнайсет, може би осемнайсет часа без прекъсване. Това наистина би било гадно, но Трой не би се изненадал. Кирстен му беше казвала безброй пъти, че персоналът в болницата не достига и че и лекарите, и сестрите са претоварени и преуморени.
Трой все още се чудеше дали това е причината Кирстен все още да не се е свързала с него, когато най-после зави наляво по тяхната улица. Часът беше девет и трийсет и пет вечерта.
Къщата, която бяха наели заедно, беше последната вдясно — малка, едноетажна, с две спални, бяла фасада и малка градина отпред. Той спря пред нея и се намръщи. Колата на Кирстен беше паркирана на алеята.
— Какво става, по дяволите? — измърмори Трой, паркира зад нейната кола и протегна ръка назад, за да вземе армейската си торба. Предпочиташе ги пред куфарите. — Тя е вкъщи? Тогава защо не ми се обади?
Той отмести очи към двата предни прозореца. Лампите бяха угасени.
В прилив на оптимизъм, мозъкът му подхвърли още един вероятен отговор.
Може би Кирстен е замествала някого в болницата и току-що се е върнала вкъщи. Може би преди една минута. И се е надявала, че Трой вече си е у дома.
И все пак. Можеше да ми изпрати съобщение, че всичко е наред, помисли си той.
И тревожността му изведнъж се превърна в раздразнение.
Трой се приближи до тъмносинята външна врата и извади ключа си.
Ключът не се превъртя.
Вратата вече беше отключена.
Това беше необичайно. Кирстен винаги внимаваше много за заключването на вратите и прозорците. Трой беше този, който понякога забравяше да затвори или да заключи някой прозорец — и понякога дори външната врата.
— Скъпа, върнах се — извика Трой, когато влезе в дневната, затвори вратата и запали лампите. Ключовете на Кирстен висяха на ключалката от вътрешната страна на вратата. — Забравила си да заключиш външната врата. Това обикновено го правя аз.
Трой огледа разсеяно стаята и подозрително присви очи. Нещо не беше наред, но не можеше да определи точно какво. Мебелите бяха на местата си и не беше разхвърляно… затова какво, по дяволите, го смущава?
Може би защото къщата е прекалено тиха и спокойна. И тогава на Трой му хрумна, че вероятно е бил прав и Кирстен е била повикана да замести някого в болницата. Дежурството ѝ е свършило късно и тя се е прибрала направо вкъщи. Вероятно е била капнала от умора и си е легнала веднага. Това се случваше често след тежко и напрегнато дежурство.
Трой изви тяло надясно, за да погледне в коридора, който водеше навътре в къщата и към спалнята им в дъното. Въпреки че лампите в коридора бяха угасени, той видя, че вратата на спалнята им е открехната. Така я оставяше винаги Кирстен, когато си легнат.