Той внимателно остави торбата си, за да не вдига шум.
След минутка щеше да отиде да види Кирстен и да я целуне. Тя му липсваше, но първо се нуждаеше от бира. Беше шофирал повече от десет часа и се чувстваше напрегнат и изтощен. Бирата щеше да го отпусне.
Трой отиде в кухнята, отвори хладилника и извади студена бира. Изпи първата глътка, спря и помириса бутилката. Не, не беше бирата, но нещо миришеше странно… трудно можеше да се определи — не точно кисело, нито горчиво, не съвсем на старо и престояло, не точно сладникаво или на мухъл, а комбинация от всичките. Нещо едва доловимо, което не проникна веднага в ноздрите му, но с течение на времето стана осезаемо.
Трой отвори пак хладилника и помириса вътрешната страна на вратата и всяка от четирите лавици. Там нямаше нищо. После издърпа чекмеджето долу, където държаха зеленчуците. Беше почти празно. Имаше само два моркова, които не изглеждаха много свежи, но и те не бяха източникът на миризмата.
Трой затвори хладилника и започна да души въздуха наоколо като куче, което търси следа. Да, няма съмнение, че във въздуха се долавяше някаква странна миризма. Трой подуши кухнята, после дневната, но пак не можа да определи източника. Докато прекосяваше коридора, спря. Сега миризмата стана по-силна. Каквото и да е, идваше отнякъде по-навътре в къщата.
Пристъпвайки колкото може по-леко, Трой тръгна по коридора, без да запали лампата. Не искаше да събуди Кирстен. Докато минаваше покрай стаята за гости, той провря глава и подуши въздуха вътре.
Миризмата не идваше оттук.
Трой направи същото, когато мина покрай банята.
Миризмата не идваше и оттам, но определено ставаше по-силна.
Единственото останало място беше спалнята.
Дали Кирстен не е занесла храна там? Това не ѝ беше присъщо. Вино, да. Но храна, не.
Той спря пред вратата на спалнята и пак подуши въздуха. Миризмата определено идваше оттам. Трой погледна към леглото и се помъчи да фокусира поглед. Светлината, която се процеждаше от дневната и в късия коридор, беше бледа и слаба, и той видя само груби очертания върху леглото… но те изглеждаха изключително странни.
— Скъпа? — извика той. В тона му прозвуча подозрение. Гласът му беше достатъчно силен, за да бъде чут.
Никакво движение. Никакъв отговор.
— Кирстен? — извика отново Трой и пръстите му намериха електрическия ключ за осветлението.
От полилея на тавана блесна ярка светлина, която обля спалнята. Онова, което видя, удари Трой като метеор. За част от секундата светът загуби смисъл. В нищо нямаше логика.
Той почувства, че стомахът му се сви от пълно и крайно отчаяние.
— Кирстен? — изкрещя Трой с пълно гърло, но името прозвуча като смразяващ кръвта писък, какъвто издава див звяр, когато е ранен.
Трой се втурна към леглото. Цялото му тяло трепереше от студ, който проникна в костите му.
— Скъпа? Скъпа? — Трой коленичи до леглото. Ужасените му очи се замъглиха от експлозия на сълзи.
Искаше да протегне ръце към нея… да я прегърне… да я целуне… но не го направи. Стаята се завъртя около него заради съмнението, че Трой не беше сигурен дали тялото на леглото принадлежи на Кирстен, или не.
25.
Минаваше единайсет и половина през нощта, когато Хънтър получи обаждането. Въпреки че си беше легнал преди повече от половин час, той не спеше.
Хънтър живееше с безсънието си през по-голямата част от живота си и бяха отминали дните, когато губеше време да се бори с него, защото беше разбрал, че не може да го победи. Сега той се справяше с безсънието по най-добрия начин, който знаеше, и точно това правеше в момента — лежеше неподвижно по гръб със затворени очи и дишаше равномерно. По този начин, въпреки че беше буден и мозъкът му не искаше да престане да работи, мускулите и очите му си почиваха.
Хънтър си повтаряше наум съобщенията, разменени между убиеца и Мелиса, когато мобилният му телефон започна да вибрира на нощното шкафче. Без да отваря очи, той се пресегна, взе го и го доближи до ухото си.
Обаждаше се детектив Педро Лопес от полицейския участък на Алхамбра и разговорът много приличаше на този, който Хънтър беше водил с детектив Уилям Барнс в неделя сутринта — убийство на улица в жилищен квартал в Алхамбра, което без абсолютно никакво съмнение накрая щеше да стигне до отдел „Свръхтежки убийства“ на лосанджелиската полиция поради жестокостта на извършването. Детектив Лопес само се опитваше да спести на всички време и писане на доклади.