Десетина минути, след като приключи разговора, Хънтър вече пътуваше на север по авеню Санта Фе, по посока на Алхамбра. Половин час по-късно той паркира до бял микробус на екип криминалисти, на улица, която вече беше отцепена от местната полиция. В края на периметъра се беше насъбрала малка тълпа. Повечето, изглежда, бяха съседи.
Нощта беше ясна, но студена, с красива пълна луна и много звезди. Вятърът, който вееше от запад, беше достатъчно силен, за да смъкне с още няколко градуса и без това ниската температура.
Хънтър слезе от колата си, вдигна ципа на якето и се огледа наоколо. На улицата имаше четири черно-бели патрулни коли пред последната къща вдясно. Районът около малката къща с бяла фасада също беше отцепен с черно-жълта лента, обозначаваща местопрестъпление. На алеята пред къщата бе спрял бял шевролет „Малибу“ и пикап „Форд“. В пикапа като че ли седяха двама души, но Хънтър не можеше да види добре от мястото, където бе застанал.
Той погледна часовника си — 00:36.
Хънтър се огледа за колата на партньора си и сякаш по даден знак, хондата мина през външния периметър в началото на улицата.
Хънтър изчака, докато Гарсия паркира, отчасти блокирайки алеята на единия съсед.
— Влиза ли вече вътре? — попита той, когато се приближи и кимна към къщата.
— Дойдох трийсетина секунди преди теб — отвърна Хънтър и повдигна рамене. — Още не съм говорил с никого.
Гарсия повдигна вежди.
— Предполагам, че това ще стане ей сега.
— Кое?
Карлос леко наклони глава и посочи с брадичка, че някой приближава.
Хънтър се обърна и видя, че към тях върви нисък и набит мъж. Носеше тъмен костюм, който не му стоеше добре и явно беше виждал и по-добри дни.
— Отдел „Свръхтежки убийства“, нали? — попита той, когато стигна до двамата детективи.
— Да, ние сме — отговори Карлос и показа служебната си карта. — Аз съм детектив Гарсия, а това е детектив Хънтър.
— Аз съм детектив Педро Лопес, отдел „Убийства“, Алхамбра. Говорихме по телефона. — Той кимна на Хънтър.
Черната коса на детектив Лопес беше сресана назад и разкриваше голямо чело. Брадата му беше къса и леко прошарена, но само около брадичката. Малките му очи гледаха Хънтър и Гарсия през кръгли очила, разположени под гъсти вежди. Овалното му лице изглеждаше като от типа, които не се усмихват много.
— Е, какво имаме тук? — попита Гарсия.
Лопес им направи знак с глава да го последват.
— Една жертва — започна той. — Жена. Вероятна самоличност — Кирстен Хансен.
— Вероятна? — прекъсна го Гарсия.
Лопес спря, обърна се към двамата детективи от отдел „Свръхтежки убийства“ и тихо си пое дъх като човек, който се готви да съобщи лоша новина.
— Онзи, който го е направил, здравата е работил по нея. Не съм виждал такова обезобразяване… а съм виждал предостатъчно. Не съм сигурен с какво сте свикнали вие, момчета, от „Свръхтежки убийства“, но съм готов да се обзаложа, че не е като това.
Гарсия стрелна с поглед партньора си.
Лопес разчете погледа му.
— Ще видите — каза той и продължи да върви.
Хънтър и Гарсия го последваха.
— Хансен? — попита Хънтър. — Датчанка ли е?
Лопес се обърна и го погледна озадачено.
— Хансен е много типично скандинавско име — обясни Хънтър. — Предимно датско.
Лопес кимна.
— Щом казвате, но не мога да го потвърдя. Информацията, с която разполагаме до момента, е много ограничена, и тъй като предавам случая на „Свръхтежки убийства“, ще оставя етапа на идентифициране на вас, момчета.
— Добре — отвърна Гарсия, сдържайки усмивката си. — Е, каква е ограничената информация, с която разполагате до момента?
— Ако жертвата наистина е тази Кирстен Хансен, тя е била на двайсет и девет години. Хирургична сестра в болницата в Уестлейк.
— Сама ли е живяла? — попита Хънтър. — Кой е открил трупа?
— Не. Живяла е с годеника си Трой Фостър. Той бил на изложение на оръжия в Сан Франциско. — Лопес вдигна ръка и преди да му зададат въпроса, обясни: — Фостър е управител на магазин за оръжия и муниции на име „Оръжейна галерия“ в Глендейл. Пътувал е по работа на изложението. Върнал се вчера и открил трупа.
Те наближиха черния пикап и сега Хънтър видя, че вътре седят трима души — двама мъже и една жена. Единият мъж беше закрил с ръце лицето си и явно ридаеше. Жената като че ли също плачеше.
— Това е Трой Фостър, в пикапа — съобщи Лопес. — Не успяхме да научим много от него. Той е в шок и това не е изненадващо, но доколкото разбрах, е заминал за Сан Франциско в петък сутринта. Във вторник сутринта, вчера, господин Фостър излязъл от хотела и потеглил на път, напускайки Сан Франциско малко преди единайсет часа. Движението по магистралата било натоварено. — Лопес повдигна рамене. — Винаги е такова, но шестчасовото пътуване отнело малко повече от девет часа. Върнал се вкъщи снощи, малко преди десет. — Той кимна към пикапа. — Двамата с него са близки приятели. Брат му и майка му пътуват насам. Би трябвало да са тук след час и нещо.