— Кога е чул годеницата си за последен път? — попита Гарсия.
— Доколкото разбрах — отговори Лопес с несигурен глас, — и вие, момчета, може да го потвърдите, когато имате време, за последен път са разговаряли по телефона в понеделник вечерта. Господин Фостър звънял на годеницата си няколко пъти вчера — преди да тръгне от Сан Франциско и после пак, по пътя към Лос Анджелис. Тя така и не отговорила. Освен това ѝ изпратил няколко съобщения, които също останали без отговор.
Те стигнаха до къщата с бяла фасада и се провряха под лентата за местопрестъпление, която опасваше целия преден двор.
— Криминалистите дойдоха преди около четиресет и пет минути — каза Лопес. — Може би един час… — Веждите му се повдигнаха като някакъв подвижен мост. — И дори те затаиха дъх за момент, когато влязоха в спалнята.
— Била е убита в спалнята си? — попита Хънтър.
Детектив Лопес погледна към протритите си обувки и сетне поклати глава неуверено и тъжно.
— Не мисля.
Въпреки че въпросът беше на върха на езика им, нито Хънтър, нито Гарсия го зададоха на глас. Те подписаха протокола за недопускане на замърсяване на местопрестъплението и им дадоха поотделно опаковани бели гащеризони от тайвек.
— А сега ще ви кажа „беше ми приятно да се запознаем и ви желая успех“. Моята работа тук свърши — рече Лопес и почеса неподдържаната си брада. Върна се до лентата за местопрестъпление и спря. — Детективи…
Хънтър и Гарсия отново насочиха вниманието си към него.
— Искрено се надявам да заловите онзи, който го е направил. Това там вътре е… — Той се замисли за подходяща дума. — Нечовешко.
26.
Вятърът се засили и нощната температура падна с още един-два градуса. Хънтър и Гарсия облякоха гащеризоните, взеха латексови ръкавици и влязоха в къщата.
В дневната се влизаше направо от антрето, беше малка, но обзаведена стилно. Двама криминалисти търсеха латентни отпечатъци върху повърхности и прозорците, а вътрешната страна на входната врата вече беше проверена.
В тази стая нищо не изглеждаше разместено. Нямаше видими следи от борба, но Хънтър забеляза няколко капки кръв на пода. Не пръски, а капки.
Хънтър и Гарсия кимнаха за поздрав на криминалистите и влязоха по-навътре.
Коридорът, водещ извън дневната, беше широк, но къс, с бели стени, нямаше картини или друга украса. Видяха две врати вдясно, една вляво и една в дъното, всичките бяха отворени. От вратата в дъното струеше ярката светлина на прожектор и сенките на криминалистите, които работеха в стаята, танцуваха по стените на коридора. На пода се виждаха още капки кръв.
Докато минаваха покрай първата врата вдясно, Хънтър и Гарсия надникнаха вътре — втора спалня, изглежда, служеше и като кабинет. И тук нямаше следи от борба.
Вратата вляво беше на банята, облицована със сини и бели плочки, и с душкабина. Не беше разхвърляно, всичко си беше на мястото. Вратата вдясно откриваше малък килер, където имаше хавлии, завивки, одеяла, прахосмукачка и различни други домакински принадлежности. Детективите направиха три крачки и се озоваха пред последната врата — на голямата спалня.
Трима криминалисти се бяха събрали около двойно легло, чиято табла беше до източната стена, точно срещу вратата — по един от двете страни на леглото и третият — пред долния край на леглото. Двамата отстрани на леглото бяха приклекнали. Хънтър и Гарсия не ги виждаха какво правят, защото им попречи криминалистът пред долния край на леглото, който се изправи.
Криминалистът беше чул стъпките на детективите и се обърна с лице към тях, когато стигнаха до вратата на спалнята. Както и на предишното местопрестъпление, това беше доктор Сюзан Слейтър.
Хънтър срещна погледа ѝ и дори от разстояние съзря в светлосините ѝ очи израз, който не беше виждал досега — не възмущение или гняв, а безмерна тъга, сякаш беше загубила всяка надежда в човечеството.
— Робърт… Карлос… — Доктор Слейтър ги поздрави и отстъпи крачка вдясно, разкривайки гледката.
Хънтър и Гарсия насочиха поглед към леглото с метална рамка и трупа върху него.
Детектив Лопес беше прав, помисли си Хънтър. Това наистина е нечовешко.