— Горкото момиче — тъжно каза тя. — Това е…
Докато клатеше глава, светлината зад нея се отрази в нещо, което привлече погледа ѝ и я накара да млъкне.
Хънтър веднага забеляза промяната в поведението ѝ.
Доктор Слейтър наклони глава наляво и после надясно, за да види по-добре. Очите ѝ бяха приковани в стиснатия десен юмрук на жертвата.
— Би ли ми подал форцепс, моля? — обърна се тя към единия криминалист до леглото.
— Какво има? — попита Хънтър с подновен интерес.
Гарсия също се оживи като хищник, който току-що е забелязал нова плячка.
— Не съм съвсем сигурна — отговори доктор Слейтър, докато криминалистът ѝ подаваше форцепса, който поиска. — Но жертвата сякаш се е била вкопчила в нещо.
— Вкопчила? — попита Гарсия и двамата с Хънтър бързо се върнаха до леглото.
— Да, струва ми се, че в дясната ѝ ръка има нещо. — Доктор Слейтър посочи с форцепса. — Трудно е да се види, но когато светлината проникна през пролуките между пръстите ѝ, забелязах нещо.
Двамата детективи наклониха тела, опитвайки се да видят по-добре, но останаха на разстояние, за да не пречат на доктор Слейтър.
— Прилича на… малко найлоново пликче. Или нещо подобно — каза тя и внимателно използва форцепса, за да хване мъничкия край, който виждаше.
Хънтър се премести по-близо до таблата на леглото.
Двамата други криминалисти спряха да работят и по лицата им се изписа трепетно очакване.
Доктор Слейтър започна бавно да изважда предмета от стиснатия юмрук на жертвата.
— Определено е найлоново пликче — потвърди тя и нагласи форцепса така, че да не го скъса. — И… изглежда, съдържа нещо.
— Какво? — попита Гарсия.
— Още не съм сигурна, но прилича на… — Доктор Слейтър млъкна и в стаята настъпи пълна тишина, всички затаиха дъх.
Двамата детективи се спогледаха разтревожено.
— Може ли още един форцепс, моля? — попита доктор Слейтър и протегна лявата си ръка, но без да откъсва очи от мъничкото найлоново пликче. — Засъхналата кръв на ръката ѝ действа като лепило на някои места. Не искам да скъсам пликчето.
Криминалистът ѝ даде още един форцепс и тя отново се залови за работа, като внимателно защипваше, подръпваше, завърташе… и малко по малко измъкваше пликчето от юмрука на жертвата.
Всички наблюдаваха съсредоточено.
След малко повече от две минути доктор Слейтър най-после извади пликчето.
— Интересно — каза тя и се изправи. На върха на форцепса в дясната ѝ ръка висеше самозатварящо се найлоново пликче, голямо десетина квадратни сантиметра. Вътре имаше листче, навито на малка тръбичка. — Може ли да го снимате, моля?
Криминалистът вдясно от нея извади цифровия фотоапарат от куфарчето си и бързо направи няколко снимки.
— Какво по-точно е това? — попита той. — Бележка?
Доктор Слейтър се обърна към двамата детективи.
— Случаят е ваш, вие решавате. Искате ли да разберете сега, или ще изчакате да го изпратя в лабораторията за анализ?
Гарсия погледна Хънтър за потвърждение, макар че не беше необходимо. Знаеше какъв ще бъде отговорът. Никой от тях не беше готов да чака до утре сутринта, за да разбере какво съдържа листчето.
— Избираме първото, моля — отговори Гарсия и кимна категорично.
— Добре.
Въпреки че устата ѝ беше закрита със стандартната медицинска маска, усмивката се видя в очите ѝ. Доктор Слейтър също нямаше търпение да разбере какво са открили.
— Елате там — каза тя и кимна към тоалетката.
Щом трябва да отвори найлоновото пликче веднага и тук, на местопрестъплението, доктор Слейтър искаше да го направи върху равна повърхност, в случай че изпадне нещо, което още не са видели.
Хънтър, Гарсия и двамата криминалисти я последваха.
Доктор Слейтър остави форцепса и отвори самозатварящото се найлоново пликче, после изтръска навитото на тръбичка листче на дланта на лявата си ръка. Всички следяха внимателно движенията на ръцете ѝ в ръкавици.
След това тя леко стисна мъничката хартиена тръбичка.
— Вътре, изглежда, няма нищо — уведоми ги тя и леко потупа двата края на тръбичката върху дланта си, проверявайки дали не съдържа нещо прахообразно.
Нямаше нищо.
Оставаше да направи само едно.
Под втренчените погледи на останалите доктор Слейтър бавно и много внимателно разгърна хартиената тръбичка. Сърцата на всички сякаш спряха да бият.
Тъй като бяха много по-високи от Сюзан, която беше метър и седемдесет и три, Хънтър и Гарсия само застанаха зад нея и надникнаха над раменете ѝ.