Хънтър се намръщи.
— Как така, детектив?
— Преди около четиресет минути получих обаждане от диспечера за труп, намерен в къща в Лиймърт Парк. Жена, афроамериканка, на двайсет и девет години. С партньора ми пристигнахме тук преди двайсетина минути и заварихме двама униформени полицаи с побелели като на призраци лица да стоят пред къщата. И двамата вече бяха повърнали обяда, закуската и вероятно вечерята си от снощи… — Последва кратко мълчание. — Опитвам се да кажа, детектив Хънтър, че както и да погледнете на това местопрестъпление, — а според мен никой не може да го гледа повече от една минута — случаят ще бъде предаден на „Свръхтежки убийства“. Не се съмнявам в това. Ето защо, както казах, опитвам се да спестя на всички малко време и писане на доклади, защото накрая така или иначе ще го поемете вие, момчета.
Хънтър въздъхна и леко поклати глава. Очите му се отместиха от земята и се насочиха към Гарсия, който все още стоеше при масата с гостите.
— Какво по-точно е станало? — попита Хънтър.
Детектив Барнс се изсмя мрачно.
— Не мисля, че онова там може да се опише с думи, детектив Хънтър. Ще трябва да го видите, за да го повярвате.
— Какъв е адресът?
Гарсия не умееше да чете по устните, но и не беше необходимо, защото разбра, че за него и за Робърт партито свърши.
— Детектив Хънтър — попита Барнс, след като му каза адреса, — вярвате ли, че Дяволът съществува?
— Моля? — На лицето на Хънтър се изписа озадачено изражение.
— Питам ви, защото ако не вярвате… може да промените мнението си, когато дойдете тук.
3.
С многобройните си частни галерии, музикални клубове, барове и дори музей на открито, Лиймърт Парк, в южен Лос Анджелис, беше по-известен като център на историческото и съвременното афроамериканско изкуство, музика и култура в града. Няколко международно известни певци, музиканти и артисти бяха започнали кариерата си в един от многото клубове и театри в малките улички на Лиймърт Парк. Освен това кварталът беше само на двайсет и пет минути път с кола от дома на Гарсия в западен Холивуд.
Хънтър се опита да убеди Гарсия да остане на партито. В края на краищата, днес е почивният им ден и Гарсия имаше гости, но Хънтър знаеше, че професионалната етика на партньора му е строга и непреклонна също като неговата, и двамата разбираха колко важно е да видят местопрестъплението с очите си, вместо да го изследват по снимки и писмени доклади. Ето защо, когато Хънтър предложи Гарсия да остане с Ана и с гостите им, отговорът на Карлос беше лаконичен: „Как ли пък не“.
Ана, която винаги е разбирала каква всеотдайност изисква работата на съпруга ѝ, се усмихна мило на него и на Хънтър, щом видя израженията на лицата им, сякаш казват: „Съжалявам“.
— Отидете и направете света по-безопасен за всички, момчета — а на лицето ѝ се изписа цялата смелост, която можа да събере.
Гарсия зави наляво по Четвърто авеню от булевард „Уест Мартин Лутър Кинг“ и кара още една пресечка и половина, когато видя проблясващите полицейски светлини отпред. Паркира на улицата, зад едната от трите черно-бели патрулни коли, които буквално бяха барикадирали къщата с тъмносива фасада вдясно.
Тухлена стена, висока един метър, ограждаше имота, а старата дървена порта определено се нуждаеше от реставриране. Оградата беше тук повече по естетически причини, не и като мярка за сигурност.
Двамата детективи слязоха от хондата „Сивик“ на Гарсия и нямаше как да не забележат напрежението по лицата на тримата униформени полицаи, които стояха до черно-жълтата лента за местопрестъпление, опъната около имота. Онова, което бяха видели в къщата, явно ги беше разстроило.
Отцепеният периметър се простираше чак до улицата, включително отсечката от тротоара пред къщата. Както винаги, наоколо вече се беше събрала голяма тълпа любопитни зяпачи. Всеки държеше смартфон в ръката си, нетърпелив да заснеме нещо по-вълнуващо от лентата за местопрестъпление и униформени полицаи.
Със значките, закачени на коланите, Хънтър и Гарсия си проправиха път през тълпата. В края на периметъра един полицай ги поздрави с кимване и вдигна лентата, за да минат под нея. Към тях се приближи висок кльощав мъж със светлосив костюм. Беше застанал до вратата на къщата и безучастно гледаше в празното пространство, сякаш поставяше под съмнение самото съществуване.
— Детектив Хънтър? — попита мъжът, оглеждайки критично двамата новодошли. Вратовръзката му беше разхлабена, най-горното копче на ризата му — разкопчано.
Хънтър кимна.
Гарсия нагласи слънчевите очила на носа си.