— Не за дълго. Ще поговоря с криминалистите, ще огледам къщата още веднъж и после ще си тръгна. И без това не можем да направим нищо повече тук.
31.
Хънтър се върна в апартамента си и прекара буден остатъка от нощта. Отново лежеше неподвижно в леглото, оставяйки тялото си да си почине, но мозъкът му трескаво работеше и се мъчеше да нареди картинен ребус, но нито едно парче не се вместваше в рамката.
Може би Гарсия е прав и убиецът беше армия от демони… вътрешни демони, които не му даваха покой и непрекъснато настояваха за още — още болка… още страдание… още жестокост… още страх… още садизъм. Или беше психопат. Може би чуваше гласове в главата си, които измъчваха душата му, и не можеше да ги контролира. Как иначе да се обясни абсурдният начин, по който действа? Хънтър дори не беше чувал за такъв метод на действие. Съдейки по онова, което бе видял дотук, методът на действие на този убиец можеше да се раздели на шест етапа.
Първо — страх. Убиецът беше жаден за страха на жертвите и утоляваше тази жажда, като се крие в домовете им и после им изпраща съобщения, в които им пише, че е тук, вътре, и че те ще умрат тази нощ; утоляваше жаждата да си играе с тях и да усилва до краен предел страха им.
Второ — залавяне. Точният метод или методи все още не беше известен, но тъй като убиецът вече се е скрил в домовете на жертвите, залавянето им не би представлявало голям проблем.
Трето — написана на ръка бележка. Поради някаква причина убиецът принуждаваше жертвите си да напишат нещо, което прилича на стих или текст на любовна песен. Значението на това също не беше известно.
Четвърто — изтезания. Убиецът изпитваше удоволствие не само от страха на жертвите си, а искаше и болката им… последния им дъх в агония. За да засити глада си, всяка смърт досега беше предшествана от някакъв жесток и кошмарен метод на мъчение.
Пето — убийство. Четвъртият и петият етап можеше евентуално да бъдат групирани в един етап, докато процесът на изтезание неизбежно преливаше в убийство. Интересното и крайно необичайното обаче беше, че убийствата коренно се различаваха едно от друго — методът на действие… почеркът… всичко изглеждаше различно. Хънтър беше сигурен, че това също има някакво особено значение.
Шесто — постановка. На убиеца също така явно му доставяше удоволствие да полага телата в пози. Може би го правеше за себе си… а може би защото искаше жертвите да бъдат намерени по този начин. Може би и двете. Хънтър не беше сигурен.
С толкова много етапи в „обсебеността“ на този убиец, не беше чудно, че той е толкова добре организиран и методичен — всеки етап и в двете убийства беше изпълнен с голяма прецизност. Няма грешки, или ако ги има, Хънтър и Гарсия все още не ги бяха открили.
До пет и половина сутринта Хънтър вече се беше изкъпал и беше готов да тръгне. До шест той вече седеше зад бюрото си в кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“, а до седем без петнайсет вече беше оставил официалния доклад за новото разследване на бюрото на капитан Блейк. В седем и половина Хънтър отново беше в Алхамбра.
Криминалистите най-после бяха приключили с обработването на местопрестъплението и цялата къща беше на разположение на Хънтър. Той прекара близо един час, обикаляйки стаите, докато се опитваше да си представи какво се е случило. Как е влязъл убиецът? Защо няма следи от борба? Защо е убил по този начин Кирстен Хансен? Защо е оставил бележка в ръката ѝ? Какво всъщност се опитваше да им каже?
Хънтър най-после излезе от къщата през вратата на кухнята и се присъедини към униформените полицаи навън, които разпитваха съседите в квартала.
Две от съседните къщи имаха камери за видеонаблюдение отвън, както беше предположил Хънтър, но късметът отново не беше на тяхна страна. Едната камера беше повредена от близо една година, а другата беше насочена към предната веранда на къщата, която се намираше навътре от улицата.
Разпитите от врата на врата също не дадоха нищо. Никой от съседите не беше видял или чул нещо подозрително в понеделник през нощта или в ранните часове на утрото във вторник, но докато четеше записките на полицаите, Хънтър забеляза нещо интересно. Един от съседите — някой си господин Майк Хенеси, на шейсет и девет години, който живееше на отсрещната страна на улицата и почти срещу къщата на Кирстен и Трой — не беше съобщил, че е видял нещо подозрително, но беше казал, че видял двете коли — белият шевролет „Малибу“ на Кирстен и черният пикап „Форд“ на Трой — паркирани на тяхната алея в ранните часове на вторник сутринта.
Как е възможно? — запита се Хънтър. Трой каза, че се е върнал към девет и половина във вторник вечерта, как така пикапът му е бил на алеята в ранните часове на утрото?