Господин Хенеси живееше в къща с бяла фасада, на две нива, с големи прозорци на двете нива, гледащи към улицата. На алеята беше паркирана синя хонда „Акорд“, един от по-старите модели. Градината му беше добре поддържана.
Преди да натисне звънеца, Хънтър спря пред външната врата и погледна към къщата на Кирстен и Трой. След това прекоси градината и пак я погледна, този път застанал до прозореца на долното ниво. Прозорецът на горното ниво беше точно над него. И от двете позиции имаше пряка и ясна видимост към алеята на Кирстен и Трой.
Хънтър се върна пред външната врата, натисна звънеца, отстъпи две крачки назад и зачака. Няколко секунди по-късно видя, че шпионката потъмня. Секунда след това вратата се отключи и отвори.
Господин Хенеси беше дребен човек — метър шейсет и седем-осем, с оредяла коса, червендалест, с тъмнокафяви очи и очила с дебели стъкла, закрепени на тънък нос. Дрехите му висяха като на закачалка на кльощавото му тяло.
— С какво мога да ви помогна, младежо? — попита той, когато погледът му се спря на Хънтър. Гласът му беше тих, но не трепереше, а поведението му — приветливо.
Хънтър се представи набързо и после обясни, че иска само да потвърди информацията, която Хенеси е дал на полицая, който е говорил с него малко по-рано тази сутрин.
— Разбира се — учтиво отговори господин Хенеси, със спокойно изражение. — Какво искате да потвърдя?
— Може ли първо да ви попитам — започна Хънтър, леко обръщайки тяло, за да покаже къщата на Кирстен и Трой, — колко добре познавате двойката на номер осемстотин и две — Трой Фостър и Кирстен Хансен?
— О, съвсем бегло — отвърна господин Хенеси и отмести поглед към къщата им само за секунда, а после отново го насочи към Хънтър. — Честно казано, дори не знаех имената им досега, но знам кои са… Искам да кажа, че понякога, когато стоя на прозореца или се грижа за градината си, ги виждам да се качват или да слизат от колите си, или да изхвърлят боклука… такива неща. — Той повдигна рамене. — Понякога виждам мъжа да мие пикапа си на алеята, но никога не съм разговарял с тях, ако това питате.
— Но знаете какви коли карат? — попита Хънтър и посочи с палец зад рамото си.
— Да, разбира се. — Господин Хенеси отново погледна за момент към алеята на Кирстен и Трой. Шевролетът на Кирстен все още беше там, но фордът на Трой го нямаше. Брат му го беше закарал в къщата на майка им в Силмар рано сутринта. — Тя кара бялата кола ей там. — Той я посочи. — А мъжът кара черния пикап.
Хънтър трябваше да разрови малко по-дълбоко. Помагаше му и фактът, че пикапът го няма.
— Случайно да знаете какъв пикап кара господин Фостър? Може би марката или модела?
Господин Хенеси наклони глава надясно и се извини.
— Съжалявам, но нищо не разбирам от коли. — Той кимна към хондата „Акорд“ на алеята. — Имам тази стара кола от години и пак не мога да ви кажа подробности. За мен колата е само да те закара от точка А до точка Б, а останалото… — Възрастният мъж остави недовършено изречението си и повдигна рамене.
Хънтър кимна в знак, че разбира, и после продължи:
— Но тази сутрин сте казали на полицая, че сте видели двете коли на алеята пред къща номер осемстотин и две в ранните часове на вторник сутринта. Така ли е?
— Да — потвърди господин Хенеси.
— Помните ли колко беше часът?
— Разбира се — без колебание отговори господин Хенеси. Явно не беше необходимо да се замисля. — Към четири и петнайсет сутринта.
Или изражението на Хънтър го издаде, или господин Хенеси почувства, че е по-добре да поясни, защото веднага добави:
— След като съпругата ми почина, преди малко повече от година и половина, не спя много. — При споменаването за смъртта на съпругата му, очите на господин Хенеси загубиха досегашния си блясък. — Често се събуждам към четири сутринта… пет, ако ми провърви. Леглото… стаята… цялата къща стана твърде голяма за мен, ако разбирате какво искам да кажа, но в същото време няма да мога да се отърва от нея. Сега спомените са всичко, което имам. — Тихият му глас стана още по-слаб. Очите му се отместиха към някаква точка в далечината, където се задържаха за няколко секунди. А после примига и наведе глава. — Както и да е… Вчера се събудих към четири. Както правя всеки ден, веднага щом се събудя, оправям леглото, разтварям завесите и после слизам долу да си направя кафе.
— И сте видели двете коли на алеята от прозореца на спалнята ви? — попита Хънтър.