— Точно така — потвърди господин Хенеси и вдигна показалец. — Прозорецът на спалнята ми гледа към улицата.
— Спомняте ли си положението на колите? Как бяха паркирани?
— Да, разбира се. — Възрастният мъж протегна дясната си ръка, за да посочи. — Бялата кола беше там, където е сега — първата на алеята, по-близо до къщата. Черният пикап беше паркиран зад нея.
— Сигурен ли сте, че пикапът беше там?
— Да, сигурен съм.
Хънтър отново се обърна, за да погледне къщата на Кирстен и Трой. Към четири часа сутринта къщата е била тъмна, но на улицата, малко вдясно от алеята им, имаше улична лампа. Едва ли би осветила цялата алея, но е била повече от достатъчна, за да позволи на господин Хенеси да види пикапа, особено когато е бил паркиран по-близо до улицата.
— И колко сте сигурен, че пикапът, който сте видели, е бил пикапът на господин Фостър, точно същият черен пикап, който винаги виждате на алеята им? — попита Хънтър.
Господин Хенеси наклони брадичка наляво и погледна Хънтър изпод вежди.
— О… разбирам — рече той, когато бързо схвана какво има предвид детективът. Отмести поглед встрани и когато отново погледна Хънтър, очите му бяха изпълнени с несигурност. — Ако трябва да бъда напълно откровен — каза господин Хенеси, сякаш се извиняваше, — изобщо не съм сигурен. Пикапът изглеждаше подобен… същият цвят… паркиран на тяхната алея. Навън беше тъмно и току-що се бях събудил. Когато погледнах през прозореца, видях двете коли, защото къщата им е горе-долу точно срещу моята, но не гледах точно къщата или алеята им. Очите ми обхванаха образа на улицата като цяло. Не се замислих какво виждам. — Той млъкна, за да намести очилата на носа си. — Вижте, проблемът е, че ако мозъкът не търси конкретни детайли… ако не се опитва да разпознае разлики, най-вероятно е да не ги забележи, дори ако съществуват.
Хънтър повдигна вежди от изненада. Не очакваше такова професионално психологическо обяснение.
— Защото всичко си беше както обикновено — продължи господин Хенеси. — Черен пикап, паркиран на същата алея, както винаги. Мозъкът ми възприе образа като нормален… нищо странно… нищо необичайно. — Той се прокашля, за да прочисти гърлото си. — Ако ме питате дали може да е бил друг пикап, отговорът е да, може да е бил друг пикап… друг модел… дори друга марка, но тъй като цветът и формата бяха подобни и позицията на паркиране беше обичайната, мозъкът ми предположи, че е същият. Една от функциите на човешкия мозък е…
— Подсъзнателно перцептивно разпознаване — довърши мисълта му Хънтър и кимна.
Този път очите на господин Хенеси показаха изненада.
— Психолог ли сте? — попита Хънтър.
— Бях психиатър — отговори господин Хенеси. — Сега съм пенсионер. — Изненадата все още беше там и прозвуча в думите му. — А вие? Откъде знаете за…
— Чета много — побърза да го прекъсне Хънтър, защото не искаше да навлиза в подробности.
— А, добре. — Господин Хенеси го прие, но Хънтър видя, че не го повярва.
— Предполагам, че не сте видели пикапа да заминава? — попита Хънтър.
— За съжаление, не. — Възрастният мъж наведе глава. — Но съм сигурен, че вече не беше там към шест и половина сутринта. — Той замълча и погледна детектива. — Всяка сутрин в шест и половина излизам да полея цветята. — Господин Хенеси ги посочи в градината си. — Пикапът вече го нямаше. Сигурен съм.
Хънтър изобщо не се съмняваше в това. Той му благодари за отделеното време, но когато се обърна да тръгне, господин Хенеси го спря.
— Детектив — притеснено извика той. — Пикапът, който видях вчера сутринта, всъщност не е бил на къща номер осемстотин и две, нали?
Хънтър знаеше защо господин Хенеси зададе този въпрос и разбра защо в гласа му прозвуча безпокойство. Господин Хенеси явно беше образован и интелигентен човек и от реда на въпросите на Хънтър се беше досетил, че пикапът, който беше видял в ранните часове на вторник сутринта, сигурно е принадлежал на убиеца на съседката му. Това означаваше, че убиецът е бил на отсрещната страна на улицата срещу дома му. Само тази мисъл беше достатъчна, за да задейства влакче на ужасите от въпроси в човешкия ум. Ами ако убиецът беше влязъл в неговата къща вместо в отсрещната? Ами ако господин Хенеси беше останал до прозореца още една-две или пет минути, щеше ли да види как убиецът излиза от номер осемстотин и две?
Въпросите бяха много.
Хънтър трябваше да подходи дипломатично.
— Само се опитвам да потвърдя някои детайли, това е всичко — безпристрастно отговори той. — Допълвам показанията с още няколко въпроса.
Много добре знаеше, че отговорът му не съответства на въпроса на господин Хенеси, но в момента това беше най-доброто, което можеше да направи.