Гарсия пристъпи по-близо до таблото, приковал вниманието си в снимката, която беше посочил партньорът му.
— Тогава убиецът наема, купува или открадва подобен на вид пикап като този на Трой.
— Да — съгласи се Хънтър.
— Ще помоля отдел „Проучвания“ да…
— Вече го направих — уведоми го Хънтър. — Обадих им се, докато идвах насам.
Гарсия шумно си пое дъх и го изпусна.
— Ако сме прави за всичко, това са адски много усилия само за една жертва. Защо?
Хънтър раздвижи устни да отговори и в същия момент вратата на кабинета им се отвори толкова рязко, че от бюрото на Гарсия се разхвърчаха няколко листа и паднаха в краката на капитан Барбара Блейк, която влезе в стаята. В дясната си ръка държеше доклада, който Хънтър беше оставил на бюрото ѝ рано сутринта. Тя размаха доклада и изви надолу брадичка, за да погледне двамата детективи над рамките на очилата си за четене. Очите ѝ бяха широко отворени от изумление и поведението ѝ беше предизвикателно.
— Покажете ми.
33.
Кабинетът на отдел „Свръхтежки убийства“ беше малък и тесен. Хънтър и Гарсия обикновено го наричаха „кутия за обувки“, но въпреки размерите, имаше място за всичко. Таблото със снимките, например, беше поставено на отсрещната страна на стаята и малко вляво от вратата, близо до бюрата на детективите. От мястото, където стоеше, капитан Блейк щеше да го вижда ясно, ако Хънтър и Гарсия не се бяха изпречили пред него.
Гарсия отстъпи крачка вляво, а Хънтър — вдясно.
— Коя част по-точно искаш да ти покажем, капитане? — попита Гарсия и посочи цялото табло пред него. — Защото тук имаме един куп изненади.
Тя не отговори. Остави вратата да се затвори зад нея, свали очилата за четене от лицето си и мълчаливо се приближи до двамата детективи и таблото, приковала очи в снимките, закачени в дясната му страна. Капитан Блейк примига два пъти и насочи вниманието си към първата от серията снимки, които показваха тялото на Кирстен Хансен върху леглото, с ръце, вдигнати над главата и завързани в китките, и цялото приспособление въже-верига-кука все още на място. Очевиден сблъсък между безумие и реалност.
Барбара отвори уста и пак я затвори. Явно се приготви да каже нещо, но накрая само изпусна въздишка, лишена от надежда. В очите ѝ се четеше смесица от гняв и тъга.
Изминаха още трийсет секунди, докато вниманието ѝ бавно се насочваше от една снимка на друга.
— Тук пише — каза тя със спокоен глас и вдигна доклада в ръката си, — че се предполага, че жертвата е била закачена с кука за превозно средство и влачена по земята, докато е умряла. Потвърдено ли е?
— Още не — отговори Гарсия. — Чакаме резултатите от аутопсията.
В края на изречението му се долови едно „но“ и капитан Блейк зачака. Гарсия обаче не добави нищо повече и тя запълни празнотите.
— Още не е потвърдено, но ще бъде.
— Всички сме сигурни в това — каза Хънтър.
Капитан Блейк погледна за момент доклада в ръката си и после отново снимките. Нетърпеливо претърси с очи таблото, но с толкова много снимки на него, не успя да открие тази, която искаше, и се втренчи в Хънтър.
— В доклада си също така си написал, че имаме работа със същия извършител. — Тя инстинктивно посочи снимките, които показваха убийството на Мелиса Хоторн. — Как е възможно? Къде е бележката, намерена в ръката ѝ? — Барбара посочи сектора за Кирстен Хансен на таблото.
Гарсия беше закачил снимките на двете бележки, тази, намерена в тялото на Мелиса, и другата, открита в ръката на Кирстен, една до друга най-отдолу на таблото и ги посочи.
Капитан Блейк препрочете бележката на Мелиса и после прочете тази на Кирстен.
В бележката на Мелиса пишеше: „В тези очи никой няма да изглежда толкова съвършен, колкото беше ти“.
А в бележката на Кирстен пишеше: „В това сърце никоя обич няма да надмине моята обич към теб“.
Въпреки че бележките не бяха еднакви, беше ясно, че тонът, ритъмът и темата са същите.
Капитан Блейк докосна с пръст устните си.
— Звучи като любовно стихотворение.
— Да — съгласи се Хънтър. — Или може би песен, нали? — Той вдигна ръка, за да покаже, че всъщност не се нуждае от отговор. — Искам да кажа, че изглежда вървят заедно, сякаш са два реда от едно и също произведение, но са разделени.
Барбара мълчаливо препрочете двете бележки.
— Пак потърсих в интернет и двата реда. Пробвах ги един по един. След това заедно. Разместих последователността им. Размесих ги. — Хънтър поклати глава. — Нищо. Каквото и да е, изглежда, го няма в интернет.