— Аз съм детектив Барнс — представи се мъжът. — Говорихме по телефона.
Хънтър представи партньора си и тримата се ръкуваха.
— Криминалистите дойдоха ли вече? — попита Гарсия, тъй като не видя микробуси на криминалистични лаборатории, паркирани наоколо.
— Както вече казах по телефона — отвърна Барнс, — това местопрестъпление очевидно е за „Свръхтежки убийства“. Не искам да обиждам никого, като навляза в неговата област на отговорност, някои детективи са много придирчиви по този въпрос. Освен това всички знаем, че „Свръхтежки убийства“ могат да докарат екип криминалисти на местопрестъплението много по-бързо от участъковия отдел „Убийства“, затова се обадих на вас… — той кимна към Хънтър, — и на никой друг. Това е вашето шоу… Водете го както искате. Аз бях повикан тук по погрешка, но отцепих района, така че хищниците от социалните мрежи да са на разстояние. — Барнс се обърна и погледна тълпата от другата страна на лентата. — В днешно време всеки е оператор, всеки е репортер, всеки е критик. — Той неодобрително повдигна рамене. — Никой от нас не е приритал за такава навалица.
Хънтър и Гарсия кимнаха в знак, че разбират, после Карлос извади телефона си. Барнс имаше право. Отдел „Свръхтежки убийства“ е на върха на веригата с приоритетите, когато става въпрос за определени искания.
Той бързо се обади на отдел „Криминалистика“ на лосанджелиската полиция.
— Жертвата, изглежда, е някоя си Мелиса Хоторн — продължи Барнс. — На двайсет и девет години. Регистрирана е на този адрес. Живяла е сама.
— Изглежда? — попита Гарсия.
Детектив Барнс стисна устни в тънка линия и наклони глава.
— Тук не мога да бъда сигурен, защото все още не е направен оглед — обясни той. — Но ще видите, когато влезете вътре. Лицевото разпознаване само с поглед е невъзможно, по дяволите, дори за сестра ѝ. — Барнс млъкна и се поправи. — Всъщност — доведена сестра. Тя е открила тялото. — Той въздъхна и врътна четвъртитата си брадичка по посока на едната патрулна кола, паркирана на улицата. — Името ѝ е Джанет Ланг. Седи в онази кола с една полицайка. Наложи се да ѝ дадем нещо, за да се успокои. Истерия е меко казано. — Барнс поклати глава и очите му се натъжиха. — Какъв умопомрачителен последен образ, с който да запомни сестра си. Много ми е жал за нея, тя е само на двайсет и шест.
Хънтър се обърна към патрулната кола, която посочи Барнс, и през стъклото видя афроамериканка, заровила лице в дланите си. Дори от това разстояние Хънтър забеляза, че тя трепери. До нея седеше полицайка, сложила утешително ръка на рамото ѝ.
— Полицаят на вратата ще ви даде калцуни и латексови ръкавици — уведоми ги Барнс. — Нищо не е пипано. Местопрестъплението е в състоянието, в което го заварихме. — Той погледна часовника си, наближаваше два следобед. — Вижте, трябва да тръгвам. Точно преди да дойдете, се обадиха за престрелка в Болдуин Хилс, това е повече по моята част.
— Добре — отвърна Хънтър. — Благодаря ви за помощта тук, детектив Барнс.
Барнс направи една крачка към улицата, но после спря и пак се обърна към двамата детективи от отдел „Свръхтежки убийства“.
— Желая ви успех с този случай — каза той с тон, който даваше ясно да се разбере, че е доволен, понеже няма да се занимава с това разследване. — Искрено се надявам да хванете копелето.
Детектив Барнс се провря под полицейската лента за местопрестъпление и се качи в синята тойота „Камри“, паркирана на отсрещната страна на улицата, и потегли. Хънтър и Гарсия се обърнаха към къщата.
Беше малка едноетажна постройка, със скосен покрив с плочи и тъмносини рамки на прозорците, без веранда. Пътека от квадратни бетонни плочи се виеше от дървената порта на тухлената ограда до входната врата. Край пътеката се виждаше добре поддържана малка морава. Не видяха гараж.
Въпреки че външната врата беше притворена и завесите на двата големи прозореца дръпнати, Хънтър и Гарсия веднага разбраха, че лампите в предната стая са запалени. Със служебните си карти в ръка, те се приближиха до униформения полицай, който пазеше на вратата. Както им каза детектив Барнс, получиха найлонови калцуни с ластик и латексови ръкавици.
Когато Хънтър протегна ръка към дръжката на вратата, полицаят, нисък и набит мъж с гъсти мустаци и бакенбарди, отстъпи вдясно, прекръсти се и прошепна нещо на испански.
От входната врата се влизаше направо в скромна дневна. Хънтър и Гарсия направиха само една крачка, когато видяха жертвата, малко вляво от тях, където дневната преминаваше в открита кухненска площ. Двамата се заковаха на място.
Гарсия махна слънчевите очила от лицето си, немигащите му очи се бяха уголемили до размера на чипове за покер.