— Моминското парти на Стейси в Лас Вегас. Този уикенд ли е? Еха, дойде бързо, нали?
Въпросът и коментарът прозвучаха искрено, защото Джоузи се съгласи с него.
— Знам — отговори тя. Изражението ѝ „Шегуваш ли се?“ беше изчезнало. — Струва ми се, че ангажирахме всичко миналата седмица, а не преди месец и половина.
Оливър оправи копчетата си за ръкавели и се обърна, за да тръгне, но Джоузи пристъпи вляво и препречи пътя му.
— Ще ти липсвам ли, докато съм в Лас Вегас? — попита тя и леко прокара връхчетата на пръстите си между гърдите си. Зърната ѝ бяха толкова твърди, че можеха да срежат стъкло.
Оливър спря. Този път не можа да се въздържи и я огледа цялата.
— Боже, скъпа, красива си и ако нямах важна среща тази сутрин… — Той не довърши изречението си, само поклати глава, докато изпиваше с поглед тялото ѝ.
— Е, ще ти липсвам ли? — повтори тя.
— Разбира се, че ще ми липсваш. Знаеш го.
Джоузи се усмихна, докато обуваше бикините си.
— Знам, но исках да го чуя от теб.
— Наистина трябва да тръгвам, скъпа. — Оливър пристъпи към нея и пак я целуна по устните. — Ще се видим довечера. Обичам те.
— Аз те обичам повече. Приятен ден.
Оливър излезе от къщата им във Валенсия, квартал на заможната средна класа в Санта Кларита, погледна часовника си и отвори вратата на черния мерцедес. Ако побърза, щеше да стигне навреме в агенцията в Холивуд.
Докато излизаше на заден ход от алеята и ускоряваше по улицата, не забеляза черния пикап, паркиран пред къщата на съседа му. Човекът зад волана видя, че Оливър се качи в колата си и потегли.
Сега Джоузи беше сама в къщата.
Шофьорът на пикапа се усмихна.
35.
Пътуването на Робърт Хънтър до пицария „Анджело“ на булевард Уест Вали не даде резултати. Разносвачът на пици си спомняше доставката за Кирстен Хансен в понеделник през нощта предимно защото жената му дала щедър бакшиш, но това беше всичко. Ако е имало черен пикап, паркиран на улицата тогава, той не го беше забелязал, както не беше забелязал и нищо друго, което би могло да се нарече подозрително.
Вероятността наистина беше малка. Хънтър го знаеше, но от време на време някои малки шансове довеждаха до разкрития.
От пицарията Хънтър отиде направо в хирургичната болница в Уестлейк, където близо три часа разговаря с всеки, с когото можа — лекари, медицински сестри, санитари, администрацията, персонала в столовата, пазачите… всички — и нито един не каза лоша дума за Кирстен Хансен. Тъкмо обратното, всички я хвалеха за работната ѝ етика, колко дружелюбна и отзивчива е била, компетентна… комплиментите нямаха край. Изглежда, всички са я обичали, но причините Хънтър да посети болницата бяха две: първо, той искаше да попита колегите на Кирстен дали някой от тях познава двата реда в бележките, които убиецът беше оставил на местопрестъпленията. Може би текстът е бил заимстван от картичка с пожелания за бързо оздравяване или написан от възстановяващ се пациент… Хънтър беше готов да провери всичко. Колкото повече хора видеха тези редове, толкова по-голям шанс имаше някой да ги разпознае.
Никой обаче не ги разпозна.
Второ, Хънтър беше взел копие от разпечатката, която получиха от хотел „Фрийхенд“ — изображението на „Мазния Марк“. Както беше предрекъл Хънтър, специалистите от отдел „Дигитална и техническа поддръжка“ на лосанджелиската полиция не бяха успели да предложат хипотези за остатъка от лицето на Марк. Имаше компютърна програма, която можеше да го направи, но се нуждаеше най-малко от петдесет и пет процента от лицето на обекта като начало. Шапката, която носеше Марк, докато излиза от хотела, както и лошият ъгъл на камерата за видеонаблюдение, бяха успели да скрият близо осемдесет процента от лицето му. Въпреки това бяха пробвали програмата, но тя не тръгна, колкото и пъти да я пускаха. Разполагаха само с портрета по описание, който беше дал Роджър, барманът в „Дъ Броукън Шейкър“, на полицейския художник. Не беше страхотен, но нямаха друго.
Хънтър показа разпечатката и портрета по описание на всеки, с който разговаря, поради една съвсем основателна причина — знаеше, че убиецът е следил Кирстен известно време. Преди да я нападне, е трябвало да научи ежедневната ѝ програма и навиците ѝ и да си състави маршрут и план за действие. Кирстен и Мелиса бяха предварително избрани, те не бяха случайни жертви и затова убиецът сигурно е наблюдавал Кирстен дни наред, може би седмици. И Хънтър не се съмняваше, че е бил изключително старателен. Това означаваше, че извършителят я беше наблюдавал часове наред, без прекъсване, което беше рисковано. Малък, но все пак риск. Може би някой друг от болницата е забелязал нещо — например един и същи човек да се мотае с часове на паркинга ден след ден, да седи в колата си или да е спрял на отсрещната страна на улицата. Може би убиецът дори е рискувал да влезе в приемната или в столовата. Някои убийци, особено онези, които избират предварително жертвите си, понякога изпитваха удоволствие да бъдат физически близо до обекта преди „деня на атаката“. Някои дори се сприятеляваха с жертвите. Всичко това Хънтър знаеше добре от практиката си.