Ако „Мазния Марк“ беше убиецът, има вероятност да е носил същата панамена шапка, за да скрие отчасти лицето си, докато е следил Кирстен. Може би някой помнеше шапката, може би някой помнеше него.
Също както преди обаче, никой не си спомняше такива неща. Малките вероятности просто не работеха за Хънтър.
Той излезе от болницата и се отправи към долината Сан Фернандо и квартал Силмар, най-северният квартал на Лос Анджелис, където беше отседнал Трой Фостър, в дома на майка си.
Хънтър знаеше, че Трой все още ще е в шок. Не бяха изминали и двайсет и четири часа, откакто Трой беше влязъл в спалнята си и беше открил осакатеното тяло на годеницата си на леглото им — образ, който сигурно щеше да го преследва и мъчи до края на живота му — но Хънтър знаеше също, че трябва да се опита да говори с Трой, преди напълно да го завладее посттравматичният стрес. Проблемът с посттравматичния стрес за всеки разследващ полицай в случаи като с Трой беше, че човешкият ум настоява за отговори, че иска да знае „защо“ и „кой“, и че отговорите няма да дойдат лесно, ако изобщо дойдат. При липсата на непосредствени отговори, травмираният и стресиран мозък неизбежно започваше да генерира свои отговори, при това цяла армия. Нямаше значение дали тези отговори звучат абсурдно, или не. Нямаше значение дали звучат като налудничава фантазия, или не. За един мозък на ръба на разпад всички те щяха да звучат правдоподобно, защото отчаяната потребност от отговори надделява над рационалното мислене, и когато тези отговори започваха да звучат като истински, умът подхващаше нов и много разрушителен ред на въпроси — „ами ако бях“ и „трябваше да направя това или онова“. Този тип въпроси винаги донасяха две от най-деструктивните чувства — вина и разкаяние. Въпросът не беше дали това ще се случи с Трой, въпросът беше кога. Хънтър го знаеше от опит. И когато умът започне да създава собствена армия от отговори, тънката линия между реалността и фантазията изчезваше.
Хънтър трябваше да зададе на Трой Фостър няколко въпроса, преди всичко това да се случи.
36.
Къщата беше скромна — едноетажна, разположена навътре от улицата, с малка морава отпред, централното място заемаше самотно розово дърво табебуя. Пикапът „Форд“ на Трой беше паркиран на алеята зад бял фолксваген „Голф“.
Хънтър спря на улицата, точно пред къщата, но все пак отдели малко време да събере мислите си, преди да тръгне към предната врата. Трябваше да се върне на въпроса за бележката, която беше оставил убиецът, и тъй като не можеше да се отрече, че основната тема и в двете бележки е любовта, или някаква странна изопачена идея за любов, въпросите на Хънтър към Трой трябваше да бъдат деликатни, особено като се има предвид състоянието на младия мъж. Хънтър искаше да го разпита за предишни връзки и партньори и на двамата с Кирстен, за някакви проблеми, които може би са имали в отношенията си, и най-трудната тема от всички, защото при всички положения хората винаги лъжеха за нея — връзки с други, любовници, забежки, влюбвания, секс за една нощ, служебни флиртове, всичко от този род. На този етап никой и нищо не можеше да бъде изключено.
Намерението на Хънтър не беше просто да се опита да разбере дали във връзката на Трой и Кирстен е имало пукнатини. Той искаше да установи някаква връзка между Мелиса и Кирстен, двете жертви, и в момента единственото, с което разполагаше и което ги свързваше, беше темата на двете „любовни“ бележки. Или поне така изглеждаше.
Деветдесет и девет процента от убийците, които избират предварително жертвите си, го правеха по една много конкретна причина — винаги имаше критерий, на който жертвите трябваше да отговарят. Понякога беше нещо елементарно като физическа прилика — цвят на косата или очите, ръст, тип тяло, размер на гърдите и така нататък. Друг път беше черта на характера или маниер — звукът на гласа им, как си играят с косата си, когато са нервни; начинът, по който отмятат назад глава, когато се смеят… Можеше да е какво ли не, от простичко до сложно, но каквото и да е, това беше задействащият механизъм. Именно това отключваше целия процес в главата на убиеца и в това се състоеше проблемът с разпознаването на такива критерии, защото не беше задължително задействащият механизъм да има някакво значение или логика за друг, освен за самия убиец.