— Не съм гладен, мамо — прошепна Трой.
— Трябва да ядеш, Трой.
Това беше заповед на майка, не предложение.
Трой изглеждаше така, сякаш няма сили да спори за нищо. Тъжните му очи откриха място върху килима и се втренчиха в него.
— Сандвич, детектив?
— Не, благодаря. Само студен чай ще бъде прекрасно.
Веднага щом госпожа Фостър излезе от стаята, Трой примига и погледна Хънтър.
— Научихте ли вече нещо? — попита той. Гласът му трепереше, а очите му отново започваха да изглеждат безжизнени.
— Изминаха по-малко от двайсет и четири часа, господин Фостър — отвърна Хънтър.
— Баща ми беше господин Фостър. — Трой посочи с палец към снимките на стената. — Аз съм само Трой. И това означава „не“, нали? Не знаете нищо.
— Какво ще кажеш да седнем? — попита Хънтър и посочи дивана и фотьойлите. — Искам да ти покажа нещо.
Думите му привлякоха интереса на Трой.
— Какво? Какво имате?
— Моля — настоя Хънтър.
Трой седна на единия фотьойл. Разбираемо, той искаше отговори и ги искаше незабавно, но Хънтър беше попадал в подобна ситуация много пъти и знаеше, че хората в положението на Трой са много по-склонни и готови да отговарят на трудни въпроси, каквито трябваше да зададе, ако видят, че разследването бележи някакъв напредък. Най-добрият начин беше да му подава по малко информация — даваш малко, получаваш малко. Това беше психологически трик и често работеше добре.
Хънтър се настани в далечния ляв край на дивана, близо до фотьойла, на който беше седнал Трой, и извади от джоба си разпечатката и портрета по описание на „Мазния Марк“.
— Знам, че изображенията не са от най-добрите — започна той, — но за жалост са всичко, което успяхме да открием засега. — Хънтър ги подаде на Трой. — Искам да ги разгледаш и да ми кажеш дали си виждал този човек.
Трой взе разпечатката и портрета по описание, но им хвърли само един бегъл поглед.
— Той ли е? — попита Трой. Гласът му пак трепереше, но този път от друго чувство. — Той ли е копелето, което стори това на Кирстен?
Показването на изображение като това на разпечатката на човек в състоянието на Трой винаги криеше опасност. Тъй като настояваше за отговори, човешкият мозък автоматично се опитваше да опрости каквото може в двоичен отговор „да/не“.
Хънтър го очакваше.
— Знаеш, че не е толкова просто, Трой.
Психологически трик номер две — Хънтър наблегна на думата „знаеш“, за да покаже на Трой, че не се отнася снизходително към него. Тъкмо обратното, признаваше знанията му.
— Всяко разследване е като подреждане на картинен ребус на живо — обясни Хънтър със спокоен глас. — Трябва да свържем отделните парчета, докато получим пълната картина, или поне по-ясна картина. Едно-единствено парче никога не завършва пъзела. — Той посочи разпечатката в ръката на Трой. — В момента човекът на това изображение е едно-единствено откъснато парче, което искаме да идентифицираме, за да разговаряме с него.
— Защо? — намръщи чело Трой. — Как така той е парче от ребуса?
Умът му отново прескачаше препятствия.
— Именно — отвърна Хънтър и му направи знак да забави малко. — Той може да няма нищо общо с нашия пъзел. Няма как да знаем, докато не го намерим и не говорим с него.
— Добре — съгласи се Трой. — Но каква е връзката му със случилото се с Кирстен? Откъде взехте тази снимка?
Тъй като умът на Трой беше отчаян, ако Хънтър разкриеше всичко наведнъж, имаше вероятност съзнанието на Трой да започне да създава спомени и образи, които не съществуват реално. Хънтър не искаше да поема този риск.
Давай малко — получавай малко.
— Моля те. — Хънтър отново кимна към разпечатката. — Първо погледни тези изображения и след малко ще ти изясня нещата.
Трой най-после отстъпи и се втренчи в изображенията.
— Може би си го виждал някъде на вашата улица или дори в оръжейния ти магазин?
— Моят магазин? — озадачено попита Трой. — Защо ще идва в моя магазин?
Още една малка вероятност.
Хънтър и Гарсия бяха стигнали до заключението, че който и да е убиецът, той е следил и наблюдавал не само Кирстен, но и Трой. Фактът, че беше нанесъл удара си, когато Трой е бил извън града и че е карал същия пикап като този на Трой, не беше случайност, но нямаше нужда Трой да знае тази информация.
— Само изказвам предположения — обясни Хънтър. — Не се опитвай да си спомниш дали си го видял само на вашата улица. Може да е било на друго място — местния супермаркет, парка, фитнес залата, оръжейния ти магазин… все някъде.
— Това ли са единствените изображения, които имате? — попита Трой, след като една минута гледа разпечатката.