— За съжаление, да.
Трой отново насочи поглед към двата листа хартия и след още една минута въздъхна отчаяно.
— В главата ми е пълна бъркотия, детектив. Вече нищо няма смисъл тук. — Той почука с показалец по слепоочието си. — Тези изображения не ми говорят нищо.
— Разбирам, но си заслужаваше да се опиташ.
— Защо този образ е толкова лош? — попита Трой и посочи разпечатката. В тона му прозвуча умолителна нотка. — Откъде го взехте? И защо мислите, че този тип, който и да е той, може да е част от нашия пъзел?
Трой вече проявяваше интерес и се беше включил в играта. Той току-що употреби местоимението „нашия“ по своя воля, спонтанно.
Отново давай малко — получавай малко.
— Изображението е от камера за наблюдение в хотелско фоайе в центъра на града. — Хънтър вдигна ръка, за да направи знак на Трой да не говори. Не искаше Трой да си въобразява, че Кирстен може да е използвала хотел в центъра на Лос Анджелис за любовни срещи. — Това е във връзка с друго местопрестъпление… друго разследване, с което може би има връзка.
— Какво? — Очите на Трой се превърнаха в две огромни стъклени топчета. — Как? Каква връзка? Какво друго местопрестъпление? — Въпросите се сипеха като удари с кинжал.
Преди Хънтър да успее да поясни, госпожа Фостър се върна в дневната, носейки поднос с флорални мотиви и кана със студен чай, две стъклени чаши и чиния със сандвич, старателно разрязан на четири триъгълника.
— Заповядайте — каза тя и остави подноса върху масичката за кафе между дивана и фотьойлите. Даде чаша на Хънтър и му наля студен чай, а после направи същото и за сина си.
— Много ви благодаря — каза Хънтър. — Много сте любезна.
— Няма защо — отвърна госпожа Фостър и подаде на Трой сандвича.
— Мамо, казах ти, не съм гладен.
— Нарязан е на четвъртинки, Трой — отговори тя. — Изяж поне едната.
— Може би по-късно — каза той и остави чинията върху подноса.
Госпожа Фостър му отправи поглед, какъвто може да отправи само една майка.
Трой зачака, но вместо да излезе, тя се настани на втория фотьойл.
— Мамо — рече Трой. — Тук сме по средата на нещо, ако не възразяваш.
— Съвсем не — отговори тя, облегна се назад и кръстоса крака. — Вие вършете работата си, момчета. Не обръщайте внимание на старица като мен.
Погледът на Трой се стрелна към Хънтър и после отново към майка му.
— Не, мамо. Би ли ни оставила насаме, моля те?
— О, искаш да изляза? — Госпожа Фостър се престори на изненадана.
— Да. Ако нямаш нищо против.
Съдейки по изражението на лицето ѝ и начина, по който тя изправи рамене, Хънтър се досети какво предстои.
— Това е моята къща, Трой. Мога да седя в която стая искам, по дяволите. — Тя посочи Хънтър. — Детектив Хънтър ми обеща, че няма да те разстройва с въпросите си. Не че не му вярвам. — Госпожа Фостър неочаквано погледна „майчински“ Хънтър. — Но ако ти е все едно, бих искала да седя тук и сама да преценя.
Трой изпъшка.
— Не се нуждая от бавачка, мамо. Голям мъж съм.
— Знам — отвърна тя и посочи с пръст нагоре. — Знаеш ли какво е това над главата ти?
Хънтър прехапа устни. Трой нямаше да спечели този спор.
— Моят покрив. Ключовата дума тук е „моят“. — За част от секундата тонът ѝ се промени от властен в свръхнежен. — Само се държа като майка, Трой. — В гърлото ѝ, изглежда, заседнаха сълзи. — Сърцето ми се къса, като те гледам как страдаш, синко, и не знам какво да направя, за да се почувстваш по-добре. — Нежността в очите ѝ беше обезоръжаваща и в същото време заразна.
Трой хвана ръката ѝ, докато преглъщаше сълзите си.
— Знам, мамо. Знам.
Госпожа Фостър си пое дъх през носа, за да се успокои.
— Няма да се обаждам. Обещавам. Само ще седя тук.
Трой пусна ръката ѝ и отново насочи вниманието си към Хънтър.
— Щяхте да ми разказвате за някакво друго местопрестъпление и евентуална връзка. Какво местопрестъпление? Каква връзка?
На лицето на госпожа Фостър се изписа въпросително изражение.
Хънтър бръкна в джоба си, извади друго изображение, този път снимка на Мелиса Хоторн, и я подаде на Трой.
— Знаеш ли коя е тази жена? Виждал ли си я?
Любопитството надделя и госпожа Фостър се наведе надясно, протягайки врат, за да види снимката.
Трой дълго я гледа.
Хънтър отпи малка глътка студен чай и кимна одобрително на госпожа Фостър.
— Много е вкусен. Благодаря.
Тя се усмихна гордо.
— Домашен е.
— Не, не мога да кажа, че знам коя е тази жена — призна накрая Трой и леко поклати глава. — Не мисля, че съм я виждал. Коя е тя?