— Името ѝ е Мелиса — отговори Хънтър. — Мелиса Хоторн. Познато ли ти е името? Чувал ли си го?
Трой се замисли и присви очи, докато преравяше паметта си и се мъчеше да си спомни.
— Не, не бих казал.
— А можеш ли да ми кажеш дали тя е била приятелка на Кирстен, или не? — настоя Хънтър.
Трой отново съсредоточи вниманието си върху снимката.
— Дори да ѝ е била приятелка, не съм я виждал. — Той погледна Хънтър. — Защо? Била ли ѝ е приятелка?
— Не знаем — отговори Хънтър. — Надявахме се, че ти ще можеш да го потвърдиш, или да го отречеш.
Трой пак се вгледа в снимката.
— Ако са били приятелки, не са били близки — увери го Трой. — Не съм я виждал. В болницата ли работи?
— Не. Била е фризьорка. Знаеш ли къде правеше косата си Кирстен? Маникюр? Педикюр? Такива неща?
Трой кимна, но преди да отговори, трябваше да преглътне буцата, която явно беше заседнала в гърлото му.
— Кирстен ходеше в един салон малко по-нататък по улицата от нашата къща. Нарича се… — Той допря пръсти до челото си. — Нещо с „прически“. „Смесени прически“ или „Разни прически“… нещо такова. Не си спомням точно, но лесно ще го намерите. В японския мол е, на ъгъла на „Саут Гарфийлд“ и булевард „Вали“. Там ли работи? — Трой кимна към снимката и после я върна на Хънтър.
Преди Хънтър да успее да отговори, телефонът на Трой, който беше на масичката за кафе пред тях, изпиука три пъти, известявайки получаването на съобщение. Трой обърна глава, за да погледне екрана и веднага се сепна. Съобщението беше от непознат номер. Началото привлече погледа му.
„Кирстен.“
Началото на съобщението също така показваше, че към него е прикрепен видеозапис.
— Извинете ме за секунда — каза той и взе телефона.
Докато Трой отключваше телефона и отваряше съобщението, Хънтър отпи още една малка глътка студен чай.
Когато видеозаписът започна да тече екрана на мобилния телефон на Трой, очите му сякаш изгубиха напълно живота, който беше останал в тях.
— О, боже мой!
Ръцете му се разтрепериха още преди думите да се отронят от устата му.
И тогава Хънтър се сети за видеоклипа, който убиецът беше изпратил на сестрата на Мелиса в деня след убийството ѝ.
Толкова много се беше случило през последните няколко дни… Хънтър трябваше да се опита да свърже толкова много парчета от пъзела и да открие смисъла им, че едно от тях беше успяло да се изплъзне от паметта му — фактът, че убиецът имаше седми етап в метода си на действие.
37.
За част от секундата стените на претъпканата с мебели дневна сякаш се затвориха около Трой и го притиснаха. Краката му заплашиха да се огънат, когато животът, съществуването, вселената… всичко се замъгли и сля в неясно петно.
Хънтър не знаеше, че Трой гледа движещи се изображения, докато не чу звуците, които се разнесоха от мъничкия високоговорител на телефона на Трой. Звукът беше намален и Хънтър седеше твърде далеч, за да може да чува добре, но първият звук, който долови, беше нещо като форсиране на двигател.
В гърлото на Трой се насъбра слюнка. Киселини притиснаха хранопровода му и той се напъна да повърне и изпусна мобилния си телефон върху масичката за кафе, преди видеозаписът да свърши. Беше изгледал само пет-шест секунди от него.
Миг след като изпусна телефона си, Трой нададе писък, толкова дълбок и толкова изпълнен с болка и агония, че косъмчетата на врата на Хънтър настръхнаха.
Писъкът накара госпожа Фостър да подскочи от страх на фотьойла.
— Трой! — извика тя. Дрезгавият звук заседна в гърлото ѝ. — Какво има? Какво се е случило? — Погледът ѝ бе объркан, докато очите ѝ се стрелкаха от сина ѝ, към телефона на масичката, към Хънтър и после отново към Трой.
Трой вдигна ръце към лицето си, закри очи и от гърлото му се изтръгна още един писък, този път изпълнен не само с болка, но и с гняв.
Хънтър грабна телефона, преди екранът да потъмнее. Въпреки че видеозаписът вече беше свършил, последният кадър беше застинал на екрана. Показваше съобщение от четири думи. Хънтър ги прочете и сърцето му се сви.
Да, той съвсем забрави, че убиецът има седми етап в метода си на действие — да измъчва психически любимите хора на жертвите, след като ги убие. Нивата на сложност, на които действаше този убиец, наистина бяха нещо нечувано, и видеозаписът, който току-що беше изпратил на Трой, беше доказателство за това.
Макар и ужасена, госпожа Фостър скочи на крака и се опита да прегърне сина си. Малките ѝ ръце не бяха достатъчно дълги, за да обвият силното му тяло.