Това не беше моментът, в който животът на Кирстен свършва. Поне Хънтър не мислеше така. Това беше моментът, в който тя е загубила съзнание, но нататък щеше да е само въпрос на минути… може би секунди. Тъй като Кирстен е била в безсъзнание, главата ѝ се беше удряла безброй пъти в твърдата повърхност на пътя. Със скоростта, с която е била влачена, тези сблъсъци несъмнено са разбили черепа ѝ, създавайки множество разцепвания и фрактури. И вече не е имало връщане назад. Смъртта е била неизбежна.
Очите ѝ най-после се затвориха и третият сегмент свърши.
Четвъртият сегмент беше със същата дължина като първия, нещо като заключителна част на цялата серия. След поредното рязко прекъсване четвъртият отрязък започна, когато всичко е свършило. Онова, което беше останало от жестоко осакатеното и натрошено тяло на Кирстен, лежеше на пътя, безжизнено и облято в кръв.
Докато гледаше тези изображения, Хънтър почувства, че сърцето му блъска като обезумяло в гърдите му, защото потвърждаваха онова, което той и доктор Слейтър предположиха на местопрестъплението — че убиецът е влачил Кирстен по неравния асфалт дълго след като животът я е напуснал.
Хънтър беше сигурен, че Кирстен е умряла малко след края на третия сегмент от видеото. Вероятно няколко минути, след като е загубила съзнание. Съдейки по количеството кожа, останала по тялото ѝ по време на третия сегмент, Хънтър можеше да каже, че това е било в началото на изтезанието, но в четвъртия сегмент, преди поредицата да свърши, тя беше неузнаваема, осемдесет — осемдесет и пет процента от кожата на тялото ѝ я нямаше, както и огромно количество мускулна тъкан и плът. Всички крайници изглеждаха счупени и двата ѝ крака показваха оголени фрактури. Тялото ѝ беше така окървавено и деформирано, че повече приличаше на труп на животно, оглозган от глутница хищници.
Хънтър предположи, че за да постигне такова осакатяване, убиецът я е влачил най-малко десет минути, след като е умряла.
Видеозаписът обаче не свършваше дотук.
Петият и най-ужасяващ сегмент тепърва предстоеше.
38.
Все още в дневната си, отчаяната госпожа Фостър беше увила ръце около сина си и трескаво се опитваше да го утеши. Изглеждаше озадачена, объркана и уплашена и полагаше неистови усилия да не изпадне в истерия. Насълзените ѝ очи се бяха втренчили в Хънтър в опит да разбере какво причини на Трой толкова много болка.
Какво има в онова съобщение, по дяволите?
Хънтър обаче не отговори, дори не я погледна.
Несигурна какво да каже или да направи, госпожа Фостър продължаваше да повтаря същите три думи отново и отново, с глас, задавен от сълзи:
— Моля те, Трой… Моля те, Трой…
Трой все още беше закрил с ръце лицето си. Всеки път, когато си поемеше дъх, цялото му тяло потреперваше неконтролируемо.
Как може някой да бъде толкова зъл… такова чудовище, помисли си Хънтър, докато гледаше последните секунди на видеозаписа.
Записът завършваше с рязък преход, прехвърляйки се от образа на осакатеното тяло на Кирстен на земята на неподвижен кадър на лицето ѝ. Явно беше заснет, преди да започне влаченето, защото не беше наранена. Нямаше драскотини, рани, охлузвания, подутини… нищо… освен отчаяния израз на страх в очите ѝ.
И после, в долната част на изображението, се появиха четири думи, които Хънтър знаеше, че ще унищожат остатъка от здравия разум на Трой.
Част от секундата по-късно видеозаписът свърши.
За момент Хънтър се почувства парализиран. В онова, което правеше убиецът, нямаше логика. Хората, които обичат да причиняват психическа болка и да измъчват другите, обикновено изпитваха удоволствие да гледат, докато жертвите им страдат. Болката на жертвите беше тяхното удоволствие. Нарцисистите бяха отличен пример за това, но този случай надхвърляше с няколко нива дори и когнитивното психично удовлетворение. Убиецът беше създал цяла нова категория садизъм.
— Защо? — извика Трой и изтръгна Хънтър от мислите му.
Трой най-после спусна ръце от лицето си. Гласът му беше гневен и изпълнен с болка. Въпреки че беше насочил вниманието си към Хънтър, очите му гледаха объркано.
Хънтър бързо почука с пръст по иконката за споделяне на видеозаписа на телефона на Трой, въведе своя номер и натисна „сподели“.
— Защо? — изкрещя отново Трой, отскубна се от прегръдката на майка си и пристъпи към детектива.
Хънтър нямаше намерение да се опитва да му обясни психологията в изключителния садизъм и безмилостния, натрапчив и непреодолим импулс, който го придружава.