— Да, мисля, че ми стига за днес, детектив. Съжалявам.
Въпреки че имаше още много въпроси, Хънтър трябваше да се съгласи, че разпитът за евентуални тайни любовни връзки и бивши гаджета не е добра идея точно сега.
— Разбира се — отвърна той, върна се до масичката за кафе, за да вземе снимката на Мелиса Хоторн, обърна се и подаде на Трой визитната си картичка.
Хънтър вече му беше дал визитната си картичка пред дома му в ранните часове на утрото, но нямаше да навреди да го насърчи.
— Трой, ако получиш нови съобщения… или нещо друго, свързано с Кирстен, моля те, обади ми се веднага, чу ли?
Трой не вдигна глава. Скръбта, изглежда, разяждаше всичко в него.
— Вече имам визитната ви картичка, детектив.
— Знам — отговори Хънтър и я остави на масичката за кафе. — Но ще ти оставя още една тук. Освен това… — Той млъкна и изчака, докато Трой го погледне. — Ако се нуждаеш от нещо… каквото и да е, моля те, не се колебай да ми се обадиш по което и да е време… денем или нощем. Номерът на мобилния ми телефон е написан на гърба. — Хънтър кимна към визитната картичка.
Трой я погледна с мъртвешки очи.
— Още веднъж ви благодаря за студения чай — обърна се Хънтър към госпожа Фостър, която само кимна.
В същия момент мобилният му телефон започна да вибрира в джоба на якето му. Търсеше го Шанън Хачър.
— Шанън, откри ли нещо? — попита Хънтър, когато прие обаждането.
Докато слушаше отговора ѝ, той отвори уста от почуда и очите му се стрелнаха към прозореца.
— Исусе Христе! — прошепна Хънтър и хукна като стрела към външната врата.
39.
След като въведе телефонния номер в Единната полицейска джипиес проследяваща система, и поиска системата да определи местоположението, откъдето е изпратен последният есемес до него, Шанън Хачър се облегна назад на стола си и зачака. Не хранеше големи надежди. Осем от всеки десет джипиес проследявания не даваха резултат, или телефонът на изпращача нямаше джипиес система, или беше изключена.
В днешно време дори най-големите аматьори дребни престъпници знаеха за джипиес проследяването. Едва ли някой вече допускаше тази грешка.
Именно поради тези причини очите на Шанън едва не изхвръкнаха от орбитите, когато след по-малко от две минути екранът на компютъра ѝ се актуализира и показа местоположение.
Не може да бъде, по дяволите, измърмори тя, подскочи на стола и веднага въведе нова команда в системата. Когато екранът отново се актуализира, Шанън протегна ръка към телефона на бюрото си.
Хънтър отговори още на второто позвъняване.
— Шанън, откри ли нещо? — попита той.
— Робърт, няма да повярваш, но имам попадение! Телефонът не е регистриран и вече не е активен, току-що проверих, но последният есемес, получен на телефонния номер, който ми даде, е изпратен от ъгъла на авеню „Дронфийлд“ и „Херън стрийт“ в Силмар.
— Исусе Христе!
40.
С телефона, все още плътно притиснат до ухото, и за пълна изненада на госпожа Фостър и Трой, Хънтър хукна през дневната им и изскочи през външната врата, сякаш е избухнал пожар. Къщата на госпожа Фостър се намираше точно на ъгъла на авеню „Дронфийлд“ и „Херън стрийт“ в Силмар. Убиецът беше изпратил съобщението от мястото пред самия дом на Фостър.
— Шанън — каза по телефона Хънтър, щом излезе навън и стрелна поглед наляво и после пак надясно. — Колко точно е засичането?
— Доста точно, Робърт. Не повече от пет метра, дори по-малко.
Минаваше два следобед, но тъй като кварталът беше жилищен, движението по авеню „Дронфийлд“ и „Херън стрийт“ беше рехаво. Очите на Хънтър претърсиха навсякъде наоколо. Въпреки че и на двете улици имаше паркирани коли, той не видя черен пикап и никой не стоеше на тротоара, наблюдавайки къщата. Доколкото Хънтър виждаше, имаше и малко пешеходци — една жена пресичаше улицата с две торбички с покупки, две деца на велосипеди и още две на скейтборд. Това бяха всички. Нямаше никой друг.
Точно срещу мястото, където застана Хънтър, на авеню „Дронфийлд“, имаше затворен паркинг към частна жилищна сграда с апартаменти.
Той бързо прекоси улицата и се отправи натам.
— Робърт, добре ли си? — попита Шанън, явно долавяйки безпокойството му.
— Аз съм тук, Шанън.
— Къде?
— На мястото, което току-що ми каза. Точно на ъгъла на авеню „Дронфийлд“ и „Херън стрийт“ в Силмар.
— Какво? Как отиде там толкова бързо?
— Вече бях тук, когато ти се обадих.
Шанън имаше въпроси, но предпочете да не ги задава.
— Настроих двайсет и четири часово сканиране на телефона. Ще получим предупреждение, ако се включи отново, но не очаквам да се случи.