Хънтър трябваше да се съгласи. Като детективи в отдел „Свръхтежки убийства“ с Гарсия бяха преследвали убийци, чиято жестокост сякаш не принадлежи на този свят.
Този убиец обаче надминаваше познатото досега.
42.
Грейс Бауър уви ръце около себе си, докато седеше на дивана, за да спре да трепери. Тя седеше изправена в напрегната поза. Коленете ѝ бяха притиснати плътно едно до друго, раменете ѝ бяха сковани и мускулите на врата ѝ обтегнати.
— Кълна се, мислех, че ще бъда по-силна — каза тя с уморен и дрезгав глас. — А виж ме сега. Разпадам се на парчета още на първия ни сеанс и вече не знам какво да направя и как да се държа. Лекарствата не действат вече.
Джоузи Грифит седеше до прозореца на вишневочервено кресло „Честърфийлд“, обърнато към Грейс. Левият ѝ крак беше кръстосан над десния, позата ѝ беше отпусната и ръцете ѝ бяха сложени върху бедрата, заедно с бележника ѝ. Според информационния лист за консултация на Грейс и онова, което тя беше казала на Джоузи дотук по време на сеанса им, Грейс взимаше антидепресанти с рецепта като паксил и бринтеликс от малко повече от десет месеца и въпреки че ѝ помогнаха, лекарствата не можеха да преборят завладяващия мрак, който контролираше мислите ѝ всеки ден. Макар че беше диагностицирана с тежка депресия и тревожност преди осемнайсет месеца, това беше първият психотерапевтичен сеанс в живота на Грейс и доколкото си спомняше, за пръв път някой наистина я изслушваше за каквото и да било повече от пет минути.
— Всеки ден е едно и също — продължи Грейс и в очите ѝ се насъбраха сълзи, заплашвайки да се излеят всеки момент. — Сутрин не ми се става. Не искам да ходя на работа. Не ми се яде. Нощем не искам да лягам в леглото със съпруга си. Не искам да говоря с приятелките си. Не искам да излизам. Не искам… — Тя млъкна и погледна ръцете си, увити около тялото ѝ. Сълзите най-после надвиха волята да не се разплаче отново. — Вече не искам този живот.
Джоузи погледна през прозореца на кабинета си в центъра на Лос Анджелис, към високата кула с офиси на отсрещната страна на улицата, и за секунда се запита колко души в онези офиси наистина искат да са там. Колко от тях вършеха работа, която наистина искаха. Погледът ѝ се отмести към улицата и редицата коли, които чакаха светофарът да светне зелено на кръстовището долу. Запита се колко от онези, които седяха в колите, отиват някъде, където наистина искат да отидат. Колко от тях щяха да се върнат в дом или при партньор, където наистина искат да бъдат. Джоузи знаеше, че грозната истина е, че малко хора на този свят разполагат с лукса да вършат работа, с която наистина искат да се занимават. Малцина водеха живот, който наистина искат, дори онези, които бяха приказно богати.
Докато седеше и слушаше Грейс, Джоузи се замисли каква късметлийка е, че има човек като Оливър в живота си… каква късметлийка е, че е влюбена в него и че той е влюбен в нея.
„Вече не искам този живот.“ За един психотерапевт изявление като това беше сериозен сигнал за тревога.
— Мислила ли си да се самонараниш, Грейс? — спокойно попита Джоузи и я погледна.
Грейс отмести очи встрани и нервно прокара език по краищата на зъбите си, а после внимателно избърса сълзите си с връхчетата на пръстите си. Предпочете да не отговори.
— А мислила ли си да нараниш някой друг? — Джоузи опита друг подход, като продължаваше да говори спокойно и не помръдваше.
Грейс се прокашля, за да изчисти гърлото си, но устата ѝ беше пресъхнала и думите заседнаха.
— Искам само това ужасяващо чувство вътре в мен да се махне. Не искам да се чувствам така. Само това искам.
За Джоузи отговорът прозвуча уклончиво. Хората обикновено правеха издайнически знаци — отместваха поглед встрани, прокашляха се, почесваха се някъде, където не ги сърби, изчервяваха се, облизваха устни или правеха нещо друго — когато се спомене някаква истина, която не искат никой друг да знае. Джоузи не искаше да обвинява Грейс, че говори уклончиво, но тъй като беше първият им сеанс, трябваше да я накара да продължи да говори, защото се разтревожи.
— Разкажи ми за това чувство вътре в теб, Грейс. Какво представлява? Защо е ужасяващо?
Грейс погледна психотерапевтката, но погледът ѝ беше празен… дори бездушен, сякаш в тези красиви тъмни очи не беше останало нищо друго, освен болка.
— Чувството на празнота вътре — отговори тя с безжизнен тон. — Тази страшна празнота навсякъде. Безполезността, която чувствам всеки ден.
Джоузи видя, че очите на Грейс отново се изпълват със сълзи.
Според нея Грейс беше около четиресет и пет годишна, най-много петдесет, и все още много привлекателна, с идеален, изящно извит нос и скули, чуплива коса с цвят на махагон и кръгли, тъмни като нощ очи. Физически също изглеждаше в страхотна форма.