43.
Хънтър и Гарсия току-що се бяха върнали в кабинета си от поредното съвещание с капитан Блейк, когато и двамата получиха нов имейл. Изпращаше го Мартин Кар. Полето за тема беше празно.
— Това трябва са преписите от мобилния телефон на Кирстен Хансен — обяви Гарсия и бързо отвори имейла.
Хънтър направи същото.
Текстът се състоеше само от две думи — „както поискахте“. Това беше всичко — нямаше поздрав, нито обяснение или увъртане. Следваха думите „любезни поздрави“, дигиталният подпис на Мартин Кар и корпоративното лого на „АТ енд Т“. Също като имейлът, който получиха за мобилния телефон на Мелиса Хоторн, и този имаше само два прикрепени файла — преписите на телефонните разговори и на есемесите.
— Той майтапи ли се с мен? — попита Гарсия, веднага щом имейлът се отвори на екрана му.
— Няма видеофайл — отбеляза Хънтър, досещайки се за причината за разочарованието на партньора си.
— Именно.
— Може би убиецът не е изпратил видеоклип на Кирстен. Нека видим. — Хънтър щракна върху прикрепения файл със заглавие „Есемеси“.
— Искрено се надявам — с раздразнен тон каза Гарсия. — Защото ако се наложи пак да ходя при Кар с нова съдебна заповед и да искам видеофайл, който е пропуснал да включи, ще бъда един много гневен клиент, по дяволите.
— Да, виждам — отвърна Хънтър и отмести поглед към началото на преписа със съобщенията. Последната размяна на есемеси за Кирстен Хансен беше започнала в 00:29 часа във вторник сутринта от непознат номер.
Гарсия също започна да чете преписа на съобщенията.
НЕПОЗНАТ НОМЕР: Тежък ден в болницата днес, Кирстен? Как беше пицата?
КИРСТЕН ХАНСЕН: Кой си ти?
НЕПОЗНАТ НОМЕР: Аз съм учител, Кирстен… ментор, ако повече ти харесва.
— Да — отбеляза Гарсия, когато прочете този ред. — Определено е нашият убиец. Придържа се към метода си на действие.
Двамата прочетоха мълчаливо остатъка от файла.
— Няма видеозапис — каза Хънтър и се облегна назад на стола си.
— Не — съгласи се Гарсия. — Нито емоджита.
— Няма, защото първият урок — страх — е бързо постигнат.
— Така е — потвърди Гарсия и посочи екрана на компютъра си. — Още в самото начало той споменава пицата. Това сигурно вече я е разтревожило. Откъде знае, че е яла пица? И оттам, без да губи време, убиецът ѝ пише, че тя ще умре тази нощ. И всичко това за колко? — Той погледна часа на съобщенията. — Две минути, след като Кирстен е получила първия есемес.
— Точно така — отвърна Хънтър.
— И после — продължи Гарсия, — още в следващото си съобщение убиецът споменава факта, че прозорецът на кухнята е оставен незаключен. Ако е забелязала това, Кирстен пак се е върнала на същия въпрос като за пицата — как е разбрал? Ако не е забелязала, тогава страхът идва от съмнението какво да направи? Да стане от леглото и да отиде да провери? Да остане в леглото и да се моли всичко да е само шега? Така или иначе, обзел я е страх.
— Както казах, целта е била постигната — каза Хънтър.
Гарсия се почеса по брадичката.
— Мислиш, че извършителят наистина е влязъл през прозореца, или че е излъгал? Криминалистите не докладваха нищо за прозореца на кухнята. Няма влизане с взлом. Възможно ли е Кирстен да е забравила да заключи прозореца по-рано през деня, или убиецът е използвал това, за да уплаши още повече жертвите? Използвал е същата тактика и с Мелиса — незаключена външна врата. Може би иска да ги накара да мислят, че вината е тяхна, защото са нехайни към домовете си.
— Не знам — отвърна Хънтър със замислено изражение. — Възможно е, но убиецът не пише точно това на Кирстен. Не ѝ пише, че е забравила да заключи прозореца, както е направил с Мелиса. Пише ѝ, че убиецът е причината прозорецът да е останал незаключен. Но ѝ съобщава нещо, което не знаехме досега — добави той и протегна ръка към телефона на бюрото си.
Гарсия го погледна с присвити очи.
— Не мисля, че убиецът е излъгал, когато е написал на Кирстен, че се крие или под леглото ѝ, или в гардероба. Както казах, това са единствените две възможни скривалища в спалнята ѝ. — Хънтър набра номера на доктор Слейтър в лабораторията по криминалистика.