Телефонът иззвъня пет пъти, преди тя да отговори.
— Сюзан, обажда се Робърт от отдел „Свръхтежки убийства“.
— Робърт. — Гласът ѝ прозвуча така, сякаш доктор Слейтър дъвчеше нещо. — С какво мога да ти помогна?
— Местопрестъплението с Кирстен Хансен… — каза Хънтър, но преди да продължи, доктор Слейтър започна да докладва.
— Да, само една секунда. — Тя млъкна и Хънтър чу шумолене на хартия. — Извинявай, Робърт. Днес е пълна лудница.
— По време на обедната почивка ли те хващам? — Хънтър погледна часовника си. Минаваше три следобед.
— Не бих го нарекла нито почивка, нито обяд. Само няколко минути за един бърз сандвич, но вече приключих. — Отново се чу шумолене на хартия. Този път прозвуча така, сякаш доктор Слейтър избърса със салфетка устните си. — И така, все още работим върху малкото, което взехме от местопрестъплението, но мога да ти кажа, че ти се оказа прав. Убиецът наистина е увил жертвата в нещо, преди да я внесе обратно в къщата и да я сложи на леглото. Влакната, които открихме, са памучни. Въпреки че са напоени с кръв, успяхме да разпознаем оригиналния цвят — светлобежово. За жалост, съвпадат с вида и структурата на памучните влакна, които се използват за производството на обикновени покривки на мебели срещу прах. Може да ги купиш от всеки магазин за стоки за дома.
— Благодаря, докторе. — Хънтър не очакваше да научат много от влакната. — Много съм ти признателен, но ти се обаждам, за да те помоля пак да изпратиш двама криминалисти в дома на Кирстен Хансен.
— Така ли? Защо?
— Знам, че ти и екипът ти винаги много щателно обработвате всяко местопрестъпление, на което отидете, но предполагам, че не сте огледали старателно под леглото ѝ или гардероба, нали?
Последва кратко мълчание, изпълнено с размисъл.
— Сигурна съм, че проверихме, но не мисля, че сме огледали старателно. Защо?
— Убиецът се е криел или под леглото, или в гардероба — поясни Хънтър.
— Почакай… как разбра?
— Той ни съобщи.
— Какво? Как така ви е „съобщил“?
— Това е част от метода му на действие — отговори Хънтър и набързо ѝ обясни за есемесите.
— Сериозно ли говориш? — В гласа на доктор Слейтър прозвуча смесица от учудване и шок. — Убиецът плаши жертвите си, преди да ги нападне?
— Да.
Хънтър чу, че доктор Слейтър дълбоко въздъхна.
— Злините, на които са способни човешките същества, никога не престават да ме смайват.
— Да, и мен, докторе.
— Дай ми една секунда, Робърт.
Хънтър чу потракване върху компютърна клавиатура.
— Не мога да прекъсна това, което правя в момента — обясни доктор Слейтър. — Но мога да изпратя един, вероятно двама криминалисти в къщата след… два и половина до три часа. Не по-рано.
— Добре — отговори Хънтър. — Освен това, в съобщението, което е изпратил на жертвата, убиецът е написал, че е влязъл в къщата през прозореца на кухнята. Знам, че екипът ти докладва, че няма влизане с взлом, но може ли пак да огледат прозореца на кухнята?
— Да, разбира се.
— Благодаря, Сюзан. Може и аз да отида в къщата да погледна, но ще изчакам, докато екипът ти пристигне там.
— Добре. Ще ти се обадя, когато тръгнат.
Веднага щом Хънтър затвори, иззвъня мобилният му телефон. Той го взе и погледна екрана. Имаше номер, но не и име.
— Детектив Хънтър, отдел „Свръхтежки убийства“, полиция Лос Анджелис.
Онзи, който беше в другия край на линията, звучеше отчаяно. Дори Гарсия чу обезумелите викове от бюрото си.
— Почакайте — каза Хънтър по телефона. — Моля ви, поемете си дъх и повторете.
Любопитството на Гарсия се засили.
— Кога? — попита Хънтър. Думата се изтръгна тежко от устата му, изпълнена с болка.
Той слуша още две секунди, а после затвори очи и пораженски наведе глава. Устните му се раздвижиха, но не излезе звук.
Гарсия не умееше да чете по устните, но всеки би разбрал безмълвните думи на Хънтър.
Мамка му!
44.
С включени сирени, Хънтър и Гарсия успяха да стигнат до Силмар и къщата на госпожа Фостър за по-малко от двайсет и пет минути. Пред алеята беше паркирана полицейска кола, а на улицата стояха няколко съседи. Израженията им бяха мрачни. Разговаряха шепнешком. До външната врата на къщата бе застанал униформен полицай.
Гарсия спря до черно-бялата патрулна кола и двамата с Хънтър хукнаха към къщата и бързо показаха служебните си карти на полицая, докато профучаваха покрай него.