Госпожа Фостър седеше на дивана в дневната. Дрехите ѝ, ръцете и част от лицето и шията ѝ бяха изцапани с кръв. По скърбящото ѝ лице се стичаха сълзи и тялото ѝ трепереше. Брет, братът на Трой, седеше до нея. Силните му ръце бяха прегърнали дребното тяло на майка му, опитваше се да я утеши, доколкото може, въпреки че и той трепереше не по-малко от нея и плачеше.
На единия фотьойл срещу тях седеше жена, облечена със сини джинси, бяла блуза и тъмно делово сако. Черната ѝ коса беше сресана зад ушите и прибрана с две шноли. В ръцете си държеше тефтерче.
Хънтър влезе в стаята и госпожа Фостър го изгледа мълчаливо. Наклони глава наляво и леко отвори уста, сякаш се приготви да каже нещо, но не излязоха думи. Тя издаде пронизителен писък, толкова изпълнен с болка и мъка, че телата на Хънтър и Гарсия се сковаха от звука.
До входа на коридора, който водеше към останалата част на къщата, стоеше втори униформен полицай. Хънтър го погледна и полицаят отмести очи към коридора.
— Там вътре — каза той.
Хънтър се втурна в коридора, бързо последван от Гарсия. Те стигнаха до първата врата вдясно и спряха. Въздухът бе натежал от тъга и отчаяние, като някакъв огромен и невидим облак, надвиснал над всеки, който се приближи.
Гарсия изкриви лице в гримаса, когато двамата с Хънтър видяха сцената.
Стаята беше квадратна, с двойно легло до отсрещната стена, гардероб вляво и шкаф до вратата. На нощното шкафче вдясно от леглото имаше отворена бутилка бърбън. Три четвърти бяха изпити. Завивките на леглото, таблата, нощното шкафче, две от стените и част от тавана бяха изпръскани с кръв. На пода, вдясно от леглото, лежеше тялото на Трой Фостър в локва собствена кръв. Лицето му беше напълно деформирано и най-малко една трета от главата и черепа му липсваше. Детективите не видяха оръжие никъде, но във въздуха все още се носеше лек мирис на барут.
— Исусе Христе! — промълви Гарсия, спусна ръце от двете страни на тялото си и напълни дробовете си с въздух.
Хънтър стоеше вцепенен. Очите му издаваха объркване, а гърлото му пресъхна.
Двамата чуха стъпки, приближаващи се към тях откъм дневната, но не отместиха очи от сцената.
— Аз съм детектив Луиза Карсън от участъка във Вали — каза тъмнокосата жена, която седеше в дневната с госпожа Фостър.
Двамата не отвърнаха нищо.
Тя зачака.
Гарсия я погледна пръв.
— Извинете. Аз съм детектив Карлос Гарсия, а това е детектив Робърт Хънтър. От отдел „Свръхтежки убийства“.
— Да — рече Карсън, — казаха ми, че ще дойдете.
— Ние водим друго разследване — обясни Гарсия. — Той беше годеник на жертвата.
— О, боже мой!
Гарсия кимна.
— Да, сложно е.
— Винаги е така — отбеляза Карсън и наклони глава по посока на дневната. — Опитвах се да разбера какво се е случило от майка му и брат му… — Гласът ѝ беше изпълнен със скръб. — Имам предвид да разбера какви обстоятелства са довели до случилото се. Протокол, знаете. Но те са в шок и виждате защо. Не успях да науча нищо от тях.
— Ние може да подадем доклада — предложи Гарсия. — Уведомен ли е съдебният лекар?
— Да. Преди двайсетина минути.
— Пипано ли е нещо? — Гарсия посочи стаята.
— Ами, да. Аз бях вътре, за да огледам по-отблизо. Пак протокол. Знаете. Ако в самоубийство се използва огнестрелно оръжие, трябва да бъде иззето като веществено доказателство за криминалистите.
— Разбира се. Но може ли да го видим? — попита Гарсия.
— Да, един момент. — Карсън се върна в дневната.
— Телефонът — каза Хънтър и кимна към леглото.
Гарсия проследи погледа му. Върху завивките, полускрит от възглавницата в лявата страна, той видя крайчеца на смартфон.
Те влязоха в стаята и застанаха до леглото. Хънтър бръкна в джоба си и извади чифт латексови ръкавици.
Гарсия направи същото.
— Това е телефонът на Трой — каза Хънтър. Взе го от леглото и почука с пръст по екрана, за да го активира.
Беше заключен. В дъното на екрана имаше надпис „Използвай пръстов отпечатък, за да отключиш“.
Двамата детективи си размениха поглед, който говореше „Да, предполагам“ и после Хънтър се приближи до Трой, като внимаваше да не стъпи в локвата кръв. Дишането му стана повърхностно, когато очите му се насочиха към фаталната рана в главата на Трой. Младият мъж явно беше използвал много мощен пистолет. Входната рана беше точно под брадичката му. Куршумът беше пронизал черепа и мозъка, опустошавайки всичко по пътя си, и после беше излязъл през горната част на черепа, създавайки изходна рана горе-долу с големината на грейпфрут. Сиво вещество и частици от кости бяха пръснати навсякъде — по завивките на леглото, стените, пода… дори по тавана. Пораженията върху черепа и мозъка на Трой бяха ужасяващи от изстрела в упор, той сигурно беше използвал висококалибрен експанзивен куршум с кух връх.