Хънтър споделяше неудовлетвореността на партньора си. Навсякъде, където бяха погледнали, се оказа задънена улица. През изминалите два дни те разговаряха и с някои от приятелите на Мелиса Хоторн и Кирстен Хансен и ги разпитаха за бивши гаджета или флиртове, хора, които може да са отблъснали след опит за романтично сближаване… всеки, който би ги мразил, защото чувствата му към някоя от двете жертви са били несподелени. Крайният резултат беше — нищо.
— Повечето постове на Мелиса Хоторн бяха смешни мемове — обясни Гарсия. — Или снимки на клиентките ѝ с току-що подстригана и фризирана коса. Постовете на Кирстен Хансен бяха малко по-сериозни. Пишеше за дните си в болницата… операциите… колко трудни са били… колко добре са били извършени… и така нататък… един тон снимки на себе си и Трой, заедно, и винаги споменавайки за предстоящата сватба. Също така няколко снимки от родния си град в Дания… тя и родителите ѝ… тя и приятели… обичайните неща. Върнах се една година назад във всичките ѝ профили, прочетох всеки пост и всеки коментар — не се е карала с никого, няма никакви спорове или тормоз, нищо, в което си заслужава да се разровим.
Хънтър кимна и също отмести стола си от бюрото.
— Върви си у дома, Карлос. Петък е. Тази седмица работи извънредно всеки ден. Няма какво друго да направиш тук в кабинета. Отиди си вкъщи, вземи Ана и я заведи на вечеря някъде. Все още е рано.
— Да, знам — отвърна Гарсия и пак погледна часовника си. — Всъщност, налага се да тръгвам. — Той стана и кимна на партньора си. — И наистина ще вечерям навън с Ана… заедно с тъста и тъщата ми.
— О, добре! — Хънтър замълча за момент. — Поздрави ги от мен. Тъщата ти е голяма веселячка.
Гарсия се ухили.
— Да, така е. — Той леко наклони глава настрана. — Съпругът ѝ, не толкова много. — Гарсия изведнъж щракна с пръсти и посочи към Хънтър. — Боже, за малко да забравя. — Той извади мобилния си телефон.
— Какво да забравиш?
Гарсия преписа нещо от телефона си на листче хартия и го сложи на бюрото на Хънтър.
— Това е телефонният номер на Дениз. Тя ме помоли да ти го дам след барбекюто в неделя, но оттогава се случиха толкова много неща, че все забравям.
— Коя? — попита Хънтър.
— Не започвай пак с тези тъпотии. — Гарсия разтегли лице в гримаса, на която Хънтър отвърна с лукава усмивка. — Говоря сериозно, Робърт. Обади ѝ се. Много ще се зарадва и съм сигурен, че също така много ще ѝ хареса, ако се срещнете на вечеря. Както ти каза — още е рано. И знам, че нямаш други планове за тази вечер.
— Така ли? — предизвика го Хънтър. — И откъде знаеш?
— Защото ти никога нямаш планове, Робърт.
Размяната на гневни погледи не продължи дълго.
— Не се шегувам — настоя Гарсия и посочи листчето, което току-що сложи на бюрото на партньора си. — Тя наистина ме помоли да ти дам номера ѝ, Робърт. И ти също работи извънредно всеки ден тази седмица. Сам го каза — няма какво друго да се направи тук в кабинета. — Той посочи таблото. — Преглеждането на снимките или препрочитането на редовете, които убиецът е оставил на местопрестъпленията за не знам кой път, няма да свършат работа в момента, защото вече не можем да разсъждаваме ясно. И двамата се нуждаем от почивка, за да презаредим батериите — да преместим мисловния процес някъде другаде и после пак обратно. — Гарсия взе якето си. — Трябва да ядеш, нали? И една вечер в заведение и с приятна компания със сигурност ще ти се отрази добре. Петък вечер е и ще бъдем на работа чак в неделя, макар да съм убеден, че ти ще работиш.
Хънтър не каза нищо.
— Сериозно, Робърт, обади ѝ се. Дениз е забавна, интелигентна, красива… и неомъжена. — Той замълча, преструвайки се, че се опитва да си спомни още нещо. — А, да… и Дениз обожава уиски. Кога за последен път се наслади на питие с жена, която наистина оценява хубавото шотландско уиски?
Умът на Хънтър се препъна, уловен в миналото за половин секунда. Трейси. Името автоматично изскочи в главата му, но той не го изрече на глас. Не беше необходимо. Карлос го прочете в очите му.
Гарсия спря на вратата и пак погледна Хънтър.
— Не можеше да го предотвратиш, Робърт.