Хънтър насочи очи към партньора си.
— Знам за какво си мислиш, Робърт — добави Гарсия. — Не можеше да спреш Трой.
Хънтър не отговори, но изразът в очите му беше на искрена тъга.
— Направи си услуга, приятелю. Избий случая от главата си за един ден. Обади се на Дениз. В неделя ще ми благодариш. Ако не друго, тя поне ще те разсмее. Гарантирам.
— Тази вечер няма да бъда приятна компания, Карлос — отвърна Хънтър и го погледна в очите. — Мислите ми няма да са там и това няма да е справедливо за онзи, който е с мен, особено за пръв път.
Гарсия кимна.
— Да, но това само означава, че ще трябва да излезете на втора среща. Знаеш поговорката. Ако не успееш първия път… — той направи кратка пауза за ефект, — значи парашутизмът не е за теб.
Хънтър продължи да гледа втренчено партньора си.
Гарсия зачака.
Погледът на Хънтър остана безучастен.
— Еха, нищо? — попита Гарсия. — Нито дори леко разтегляне на устните? Разбра ли шегата?
Хънтър кимна.
— Разбрах я. И да, беше добра шега.
— Видях го по начина, по който се разсмя. — Гарсия използва двете си ръце, за да оправи опашката на косата си. — Сериозно, излез някъде тази вечер, нуждаеш се от това. Отиди да изпиеш едно питие с Дениз. Трябва да се махнеш от този кабинет, да се отърсиш от мислите си.
Вратата се затвори зад Гарсия и Хънтър отмести очи към листчето на бюрото си. Отдавна не беше излизал на вечеря или да пийне с някого.
Въпреки че мисълта започна да набира сила в главата му, Хънтър също така съзнаваше, че Карлос го е прочел като отворена книга. Хънтър наистина мислеше за Трой. Мислеше и за Джанет Ланг. Той говореше с Том всеки ден и питаше за психичното състояние на Джанет, но Гарсия беше прав. В момента Хънтър се нуждаеше повече от всичко друго да се опита да се откъсне от случая, макар и за няколко часа. Мозъкът му наистина беше прегрял и преповтарянето на всичко, с което разполагаха, за не знам кой път, щеше само да засили отчаянието му.
Хънтър погледна часовника си. 19:11.
Ако смяташе да се срещне с Дениз за питие или вечеря, трябваше първо да се прибере вкъщи, да се изкъпе и да се преоблече. Можеше да се срещнат в девет.
Хънтър се облегна назад на стола, скръсти ръце на гърдите си и отново погледна номера на Дениз.
Ами, защо не? — каза си той накрая, но когато посегна към мобилния телефон, апаратът започна да вибрира на бюрото му. Хънтър погледна екрана. Имаше номер, но не и име.
Отговори на обаждането.
— Детектив Хънтър, отдел „Свръхтежки убийства“, лосанджелиска полиция.
— Детектив, обажда се Роджър Уин, барманът в „Дъ Броукън Шейкър“ в хотел „Фрийхенд“. Говорихме в понеделник.
— Роджър — повтори Хънтър и разтърси глава, — „Дъ Броукън Шейкър“. Да, разбира се.
— Ами, вие ми дадохте визитната си картичка и ми казахте да ви се обадя, ако видя онзи тип, за когото питахте. Онзи, който беше тук в бара и говореше с жената, която казахте, че е била убита.
— Да, точно така. — Хънтър се изправи на стола. — Видяхте ли го?
— Да. Всъщност го гледам в момента.
— Какво? — Хънтър скочи на крака. — Къде сте?
— Аз съм в „Шейкър“ — отговори Роджър, чуваше се музика. — Той е тук с една друга жена… доста млада… и красива. По-късно ще вечерят в „Иксчейндж“.
— „Иксчейндж“? — попита Хънтър.
— Да, ресторантът тук, в хотела — обясни Роджър. — Онзи тип и жената се качиха в „Шейкър“ за питие преди вечерята.
— А откъде знаете, че ще вечерят в хотела?
— Когато дойде да поръча питиетата, той ме помоли да прехвърля сметката в „Иксчейндж“. Каза, че имали запазена маса за седем и половина тази вечер.
Хънтър инстинктивно погледна часовника си. 19:15.
— Въпреки че „Шейкър“ и „Иксчейндж“ се намират тук, във „Фрийхенд“ — продължи барманът, — заведенията не са част от хотелската верига. Барът е даден под наем, затова говорим за двама различни собственици и две фирми. Сметките не може да бъдат прехвърляни.
— Разбирам — каза Хънтър и взе якето си. — И сте абсолютно сигурен, че е той? Същият мъж, когото сте видели с Мелиса Хоторн в бара в събота вечерта?
— Да, той е — уверено отговори Роджър.
— Добре. Аз съм в Главното управление на полицията, което е само на километър и половина от вас, и тръгвам. Ще бъда там след пет… най-много десет минути, но направете ми една услуга, Роджър — дръжте го под око. Много е важно.
— Разбира се. Ще направя каквото мога, но тази вечер тук има две партита. Едното започва в седем, а другото е ангажирано за седем и половина. Гостите вече пристигат на тълпи. Ще се опитам да не го изпусна.