Марк прокара език по вътрешната страна на отворената си уста.
— Защо всяко ченге в този град е гадно?
Хънтър повдигна вежди.
— Това е част от обучението ни.
Марк се усмихна по начин, който каза на Хънтър, че знае, че детективът няма да изпълни нито една от заплахите си, но пак вдигна ръце в знак, че се предава.
— Казвам се Марк Уолър.
Това някак не прозвуча вярно.
— Имате ли документ за самоличност? — попита Хънтър. — Само за да го потвърдим.
Марк се ухили.
— Не.
— Кредитна карта с вашето име ще свърши работа.
— Не съм си взел портфейла. — Марк погледна към прозореца и после към бутилката вино на масата. — Тя черпи.
Хънтър кимна.
— И така, детектив, ще ми кажете ли за какво става въпрос, или ще продължим да играем тази абсурдна игра? Храната ни ще бъде сервирана всеки момент и ще бъде страхотно, ако си тръгнете дотогава.
Сякаш по даден знак, към масата им се приближи дребничка сервитьорка със сияйна усмивка.
— Да ви донеса ли нещо, господине? — обърна се тя към Хънтър. — Чаша за вино? — Погледът ѝ се стрелна към бутилката на масата.
— Не, благодаря — отговори Марк. — Той няма да остане.
Изненаданите очи на сервитьорката се отместиха от Марк на Хънтър.
— Всичко е наред засега — усмихна ѝ се топло Хънтър. — Благодаря.
— Все още чакам, детектив — каза Марк, след като сервитьорката се отдалечи. — Прекъснахте срещата ми, заплашихте ме и загубихте четири минути от времето ми, а аз все още нямам представа защо сте дошли.
— Дошъл съм заради Мелиса… Мелиса Хоторн.
Марк присви очи, докато явно претърсваше паметта си, и след няколко секунди се отказа.
— Съжалявам, коя?
Хънтър не откъсна очи от лицето му.
— Мелиса Хоторн — повтори той и този път извади снимка на Мелиса и я плъзна по масата към Марк. — Запознали сте се миналия уикенд в „Дъ Броукън Шейкър“, горе. Стояли сте на бара с нея… разговаряли сте… имате телефонния ѝ номер.
Марк насочи цялото си внимание към снимката и я гледа само две секунди.
— О! Тя ли? — Той примига и взе чашата си с виното. — Да, помня я… миналия уикенд, горе, точно така. — Марк отпи още една глътка.
— Какво за нея?
— Какво се случи, след като двамата с нея си тръгнахте от бара горе?
Марк се намръщи, леко поклати глава и изкриви устни.
— Нищо. Не си тръгнахме заедно. — Той повдигна рамене. — Не ме разбирайте погрешно. Аз исках, но тя каза не, затова… — Марк отново присви очи. — Доколкото си спомням, тя си тръгна и аз си тръгнах малко след нея. Беше късно и тълпата в „Шейкър“ оредяваше, затова се прибрах вкъщи.
— Не проследихте ли Мелиса до дома ѝ? — попита Хънтър.
Марк изглеждаше озадачен.
— Какво искате да кажете, да съм я „проследил до дома ѝ“? Как?
— Например да сте се качили в кола или в такси? И да сте я проследили до дома ѝ, без тя да знае?
Марк едва не се задави с виното си.
— Какво? Защо да го правя, по дяволите?
Хънтър продължаваше да го наблюдава… движенията му… израженията на лицето му… гласа му… дори мълчанието му. Нямаше паника. Нито страх.
— Може би защото ви е отказала? — отговори Хънтър с въпрос. — Може би не приемате „не“ за отговор и това наранява гордостта ви? Може би сте искали… — Паузата беше умишлена, защото Хънтър искаше да наблегне на следващите си думи. — Да ѝ дадете урок?
Марк остави чашата си с виното и отвори уста с пресилено изумление.
— Сериозно ли говорите? И какво, по дяволите, искате да кажете с това „да ѝ дам урок“?
Лицето на Хънтър беше каменно, неразгадаемо, хладнокръвно, преценяващо.
Марк отново погледна снимката на масата.
— Вижте, тя беше хубава жена. Няма съмнение в това, детектив, но я стига. Погледнете ме… погледнете жената, която седеше на вашето място. — Той се засмя. — Пред вратата ми се редят на опашка жени, които изглеждат така. Всичките изгарят от желание да бъдат с мен. — Той посочи към себе си. — Объркали сте се, детектив. Обратното е. Аз не гоня жените. Те гонят мен. И нямаше „отказ“, както се изразихте. Тя беше повече от готова. Даде ми телефонния си номер и така нататък. Само се правеше на труднодостъпна… вероятно защото се надяваше аз да я гоня. Е, не го направих.
Докато Марк говореше, Хънтър кимна, свил ръка на коленете си.
— Тръгнахте си от бара горе в събота през нощта и си отидохте у дома, така ли?
— Нали това казах?
— И къде е този дом?
Марк се подсмихна.
— Домът е там, където е сърцето, не го ли знаете, детектив?
— Има ли някой, който може да потвърди това?